Тимъти Зан - Войната на завоевателите

— Ще чакаме до зазоряване независимо дали това ще се понрави на Върховния, или не — заяви твърдо Трр-мезаз. — Не смятам да пращам въздушен транспорт във вражеска територия по тъмно. Дори и да е бавен и невъоръжен.

— И без това ни е необходимо време за подготовка — съгласи се Трр-гилаг. — Ще ми трябват припаси. Най-вече храна — не зная дали ще мога да поглъщам храната на човеците.

— Аз ще се погрижа за това — обеща примирено. Трр-мезаз. — Няма да е зле да измислим някаква причина за пред другите.

— Можем да кажем, че пращаме на човеците-завоеватели информация за сержант Яновиц — предложи Клнн-даван-а. — Доказателство, че е жив и прочее.

— Добра идея — рече Трр-гилаг. — Трр-мезаз?

— Става.

— Е, добре тогава. — Трр-гилаг се надигна, като се стараеше да държи опашката си неподвижна. Никак не му се нравеше този план, но друг засега нямаше. Имаше чувството, че все още усеща слаба болка във врата, там, където го бе стиснал Фелиан Кавана по време на бягството си. Човеците бяха другоземци и никой не можеше да предвиди реакциите им.

Но замисленото трябваше да бъде изпълнено. В това нямаше никакво съмнение.

— Извинете ме, но ще ида да си отдъхна. Предстои ми доста натоварен период.

— И аз ще дойда с теб — рече Клнн-даван-а, изправи се и застана до него. — Поне ще те изпратя до твоята стая.

За да може да се сбогува с него преди появата му в семейната гробница? Не, Трр-гилаг побърза да прогони от главата си тази мисъл. Съмняваше се, че това е била идеята и на Клнн-даван-а.

— Разбира се — рече той. — Спокойни сънища, Трр-мезаз. Ще се видим преди зазоряване.

— А сега внимателно — рече Арик и се отдръпна, за да направи място на четиримата едри йикромански мъжкари, които вдигнаха сто и десет милиметровото севкоордско оръдие на раменете си. Ако се съдеше по габаритите на оръдието, теглото му вероятно надхвърляше двеста килограма и Арик почти бе готов да побегне настрани, в случай че забележи и най-малко колебание и неувереност в движенията на йикроманците.

За щастие всичко вървеше гладко. Като издаваха причудливи звуци, които наподобяваха сумтене, те поставиха оръдието на стойката под едно от крилата на изтребителя, който се издигаше над тях. Други двама мъжкари вече чакаха на крилото, готови да пристегнат оръдието с метални скоби.

— Страхотно — промърмори Арик, след като се успокои, че всичко е наред, приближи се и огледа оръдието отблизо. Скобите, с които бе прихванато, едва ли биха издържали при продължителни сътресения, но целта им бе да го закрепят на място за около двайсет минути, за да може да се втвърди лепилото. — А сега трябва да свържете кабелите — тези, които излизат от крилото — с ей тия контактни клеми тук.

Един от двамата йикроманци на скелето изсумтя и се залови за работа. Някакво движение встрани привлече вниманието на Арик и той извърна глава. Към него се приближаваше йикроманка, загърната в полукъсо служебно наметало, показващо високия й правителствен сан.

— (Здравейте, Арик Кавана) — каза тя и огледа с черните си очи приведените над оръдието работници. — (Има ли напредък?)

— Ако няма, ще има скоро — обеща й Арик. — Веднага щом включим кабелите и подадем захранване към магнитния щит, ще можем да управляваме модула от разстояние. Разчитам на щита да реши проблемите с фазовите смущения.

— (И тогава?)

Арик махна с ръка нагоре.

— Ще покрием кабелите с бронирани панели и с това приключваме. После ще се върнем при първите три, които нагласихме доста набързо, и ще отстраним дефектите. Сега вече поне знаем каква е правилната процедура.

— (Нуждаят ли се от твоята помощ?)

Арик я погледна намръщено и стомахът му се сви от неясно предчувствие.

— Какво искате да кажете?

— (Ти оказа неоценима помощ на йикроманците) — отвърна тя. — (Пак те питам: имат ли нужда тук от твоята помощ?)

— Е, не бих казал. — Арик пристъпи от крак на крак. — Сигурно мога да им подскажа още едно-две неща, но ще се справят и без мен. Трябва да призная, че вашите хора схващат доста бързо.

— (Благодаря ти) — рече тя и сведе поглед към него. — (Моля те, последвай ме.)

Придружена от неизменните двама телохранители, жената закрачи към изхода на подземния хангар, преведе Арик по лабиринт от безкрайни коридори и накрая се изкатери право нагоре по една стълба, която водеше към сградата на държавното учреждение, където го бяха отвели преди три дни, когато пристигна на Формби. Този път спряха пред една врата, която се охраняваше от четирима.