Тимъти Зан - Войната на завоевателите

— (Си Йятуур те очаква) — заяви тя. — (Сбогом, Арик Кавана.)

Обърна се и се отдалечи, но телохранителите й останаха. Единият отвори вратата и Арик влезе.

Стаята беше просторна, богато украсена и претрупана с мебели и музейни експонати. В центъра й, седнала в резбовано кресло и издокарана с церемониален шлем и извезано наметало, се мъдреше Кливерес си Йятуур. Срещу нея, на по-ниски столове, бяха настанени двама млади мъже, които извърнаха едновременно глави при влизането на Арик.

— (Той е тук както обещах) — вдигна ръка Кливерес и го посочи. — (Арик Кавана, тези човеци са дошли на Формби, за да те търсят.)

— Така ли? — вдигна вежди Арик и пристъпи напред, а двамата се изправиха. Не помнеше да ги е виждал. — Какво има?

— Казвам се Дашка, от Дипломатическата служба на Общността — представи се единият и размаха пред очите му лъскава карта. — А това е моят колега Чо Минг. Доста се поизпотихме, докато ви открием, господин Кавана.

— Не съм си давал сметка, че някой ме търси — отвърна Арик, протегна ръка към картата, взе я и я разгледа внимателно. Не посмя да я задържи дълго, тъй като това щеше да е открита проява на недоверие. А и Кливерес сигурно вече ги бе проверила.

— В метафоричния смисъл — намеси се Чо Минг. — В действителност, господин Кавана, ние бяха малко разтревожени за вас.

— Ами? — учуди се за втори път Арик. — Вие двамата лично, или цялата дипломатическа служба?

Лицето на Дашка дори не трепна.

— Но сега ви намерихме и установихме, че сте в безопасност. Какво по-хубаво от това, нали?

— Винаги съм си мислел… — поде Арик, но млъкна. — Всъщност, ако това е всичко, ще ви помоля да ме извините…

Дашка вдигна пръст.

— Не е всичко, господин Кавана. Всъщност дойдохме тук, за да ви върнем на Едо.

Арик погледна към Кливерес, но на лицето на този безстрастен крокодил не можеше да се прочете нищо.

— И защо?

— По съвсем банален въпрос — успокои го Чо Минг. — Изгубили са се някои от документите, свързани с разследването, и бюрократите на Едо вдигат вой, че не са спазени необходимите процедури. Нали ги знаете какви са бюрократите?

— Ужасно съжалявам за бюрократите — рече Арик и огледа двамата с внезапно събудена подозрителност. На картата на Дашка бе указано, че в момента е на служба на Мра-ект, един от колониалните светове на мрачанците, където, ако си спомняше правилно, по думите на адмирал Рудзински, работел и Питър Бронски.

Само дето той вече знаеше, че Питър Бронски съвсем не е дребен служител от Дипломатическия корпус, а старши офицер в Севкоордското военно разузнаване. Дали Дашка и Чо Минг не бяха негови подчинени?

— Знаехме, че ще ни разберете — кимна Дашка. — Бъдете така добър да ни последвате — корабът ни очаква.

— Не може ли да попълня тук тези проклети формуляри? — попита Арик. — Надявам се, че ги носите със себе си?

— Боя се, че е малко по-сложно, отколкото си представяте — намеси се любезно Чо Минг. — Истината е, че се налага личното ви присъствие на Едо. Уверявам ви, че няма да ви отнеме много време.

— Но тук се нуждаят от мен — запъна се Арик. — Изпълнявам важна задача за йикроманците, която е от особено значение за войната със завоевателите. Той погледна към Кливерес. — Си Йятуур ще го потвърди.

Кливерес се намести леко в креслото.

— (Съобщиха ми, че работата ви тук е приключила — произнесе тя. — Можете да заминете с вашите сънародници.)

— Но…

„Не желая да тръгвам с тях“ — тези думи останаха непроизнесени. Вероятно Дашка вече бе убедил Кливерес в това, за което настояваше.

— (Арик Кавана, ние сме ви много задължени за службата) — каза официално Кливерес. — (Йикроманците никога няма да забравят оказаната им помощ.)

— Е, разбира се — промърмори Арик. Беше си свършил работата, а сега го хвърляха хладнокръвно на вълците. — Аз също няма да го забравя.

Отвън ги очакваше кола с йикромански шофьор. Пътуването до космодрума бе кратко и протече в мълчание.

Корабът на Дашка се оказа сравнително стара шхуна от тип „Волфганг“. Когато пристигнаха, багажът на Арик вече бе стоварен в подножието на рампата, а йикроманският персонал приключваше с подготовката за старта.

— Трябва да призная, че няма по-изпълнителни работници от йикроманците — отбеляза Чо Минг, докато качваха багажа по рампата. — Никой не може да се сравнява с тях по ефективност.

— Едно от качествата, което ги прави толкова опасни — намеси се Дашка с кисело изражение, след като включи херметизацията на външния люк. — Имам предвид комбинацията от изпълнителност и упоритост.