Тимъти Зан - Войната на завоевателите

— Не можем ли да се отървем от този клон? — попита Кавана, след като двамата с Бронски се изкатериха върху главното стебло на мрежата.

— Много време ще ни отнеме да го срежем — отвърна Бронски, извади пистолета си и го насочи към клона. — Ще опитаме друг начин.

Стреля три пъти, но стоманените стрелички се забиваха в податливото дърво, без да го счупят.

— И това е достатъчно — промърмори Бронски и прибра пистолета. — Да вървим.

Кавана го последва. Чудеше се за какво бе всичко това. Дали Бронски се надяваше, че остриетата на стреличките ще нарежат ръцете на бурта, когато се улови за клона?

— Накъде? — попита той.

— Първо да се махнем оттук, пък тогава ще мислим.

Продължиха в избраната от Бронски посока. От земята клоните на параската лозница изглеждаха тънки. В действителност бяха достатъчно дебели и яки да издържат тежестта им. Почти плоски отгоре, те създаваха равна площадка, по която можеше да се стъпва без никакви проблеми.

В ясен и слънчев ден Кавана не би се замислил да тръгне по нея.

Посред нощ, на височината на пететажен блок, над улиците на Пуерто Симоне, тази мисъл му се стори ужасяваща.

— Не гледай надолу — посъветва го Бронски, като забеляза, че Кавана пристъпва уплашено. — Придържай се към по-дебелите клони. И… казах ти вече — не гледай надолу!

Глупав съвет. Кавана трябваше да гледа надолу, за да вижда къде стъпва. Твърде напрегнат, за да може да отвърне, той продължаваше да пристъпва върху клона, като се мъчеше да не гледа към покривите на къщите отдолу и да забрави колко е далече до земята.

Бяха вече близо до края на покрива, отвъд който се виждаше зейналата клисура на улицата, когато зад гърба им отекна триумфален вик.

— Продължавай — нареди Бронски. Самият той спря и погледна назад.

— На покрива ли са вече? — попита Кавана. Не смееше да се обърне, за да не изгуби равновесие.

— Първият — отвърна мрачно Бронски и отново извади пистолета. — Ето го — засилва се към клона. Кавана, спри, наведи се и се подпри някъде.

Кавана спря и приклекна внимателно, като разпери ръце. Пусна левия си крак покрай стъблото и го обгърна като седло. Нещо меко и топло го докосна по ръката и след миг по него лазеше цяло пълчище дребни, кафеникави груми.

— Бронски! — извика Кавана и завъртя глава; животинките впиваха нокти в якето и ризата му. Една захапа с изненадваща сила десния му бицепс и от болката в очите му бликнаха сълзи. Кавана стисна по-здраво лозницата с крака, за да не се преобърне.

А после, също толкова неочаквано, както се бяха появили, животинките изчезнаха.

— Какво стана, по дяволите?!

— Проклет да съм — прекъсна го Бронски. — Получи се…

Кавана се огледа намръщено. Цяло гъмжило от груми се беше скупчило над мястото, където стояха буртите — животинчетата врещяха и размахваха заплашително лапи, за да попречат на буртите да се покатерят по един увиснал клон.

Същият клон, по който Бронски бе стрелял, изглежда, предвиждайки реакцията на грумите.

— Това няма да ги задържи дълго — отбеляза Кавана.

— Зная — отвърна Бронски. — По-важното е да ги задържи достатъчно.

Кавана повдигна единия си крак…

И изведнъж приседна отгоре, усетил, че нещо пронизва горния слой от клони и профучава съвсем близо до ухото му.

— Внимавай! — извика Бронски и разпери ръце, за да запази равновесие. — Наведи се!

Кавана се просна върху дебелия клон на лозницата и го обгърна с ръце. Двамата бурти бяха изоставили схватката с животинките и сега тичаха към тях. Единият спря и замахна рязко.

Този път опитът бе доста по-сполучлив — нещо изфуча само на сантиметри от Кавана.

— Опитват се да ни свалят — изсумтя Бронски. — Хвърлят парчета от металната рамка.

— Какво ще правим?

— Дръж се здраво. — Бронски се промуши от долния край на мрежата, насочи пистолета към буртите и откри огън.

Със същия ефект можеше да ги замеря със снежни топки. Накъсаните метални парчета продължаваха да ги засипват, да пронизват по-тънките клони и листата. Едно удари Бронски в гърдите и той спря стрелбата за няколко секунди, докато се съвземе.

После — също толкова неочаквано, колкото бе започнал — залпът секна. Кавана надзърна предпазливо през клоните.

Единият от буртите подтичваше назад към полуразрушения отвор за стълбището. Вторият бе приклекнал под тях и ровеше в ръба на покрива.

— Опитва се да отчупи парчета от стряхата — обясни тихо Бронски.

— Трябва да изчезваме. Рано или късно ще натрупат достатъчно „снаряди“, за да ни свалят.