Тимъти Зан - Войната на завоевателите

Буртът рухна, а гневният му вик премина в болезнен вопъл. Бронски продължаваше да стреля и след всеки изстрел чуждоземецът сякаш изчезваше в нови облаци от дим и огън. Виковете му продължаваха да се носят и иззад димната завеса, през която от време на време се мярваха бясно мятащи се крайници. За миг Кавана си помисли, че ако Бронски преустанови стрелбата, буртът отново ще се нахвърли върху тях.

И тогава зад тях прокънтя нов рев.

В суматохата Кавана бе забравил за другия бурт.

Той се обърна. Разбрал най-сетне, че маневрата с отвличането на вниманието не се е удала, първият бурт се бе втурнал в атака.

— Бронски! — извика Колчин.

Бригадирът дори не се обърна. Без да освобождава спусъка на бълващото огън оръжие, той замахна със свободната си ръка и метна на Колчин пистолета, който му бе отнел преди малко. Колчин улови оръжието, насочи го с едно бързо движение и в същия миг откри огън.

Но Кавана вече си даваше сметка, че усилията му ще са напразни. Дори с помощта на бясно носещия се насреща им бурт, запратеният от Колчин нож едва бе успял да пробие дебелата кожа на чуждоземеца. Стандартните амуниции на пистолетите не можеха да нанесат кой знае колко по-сериозни поражения.

Буртът, изглежда, също го осъзнаваше, или пък бе твърде разярен, за да се стъписа. Размахвайки яките си ръце, той продължаваше да препуска, без въобще да помисли да се прикрие.

— Кавана! — извика Бронски. Кавана се извърна и едва сега забеляза, че Бронски е спрял стрелбата с експлозивни амуниции. Тялото на втория бурт бе станало на кървава кайма и той най-сетне бе спрял да помръдва. — Насам! — подкани го Бронски. — Размърдай се де!

Кавана се отдели от стената и се затича към него.

— Колчин, идвай!

— Вървете с Бронски — нареди Колчин, като продължаваше безполезната стрелба по приближаващия се бурт. — По-бързо, дявол го взел!

Сега не беше време да спори. Кавана изтича при Бронски, бригадирът го сграбчи за ръката и го задърпа навътре в уличката.

— Къде отиваме?

— Където и да е — надалеч оттук — отвърна Бронски. Зад тях се чу трясък. — Не гледай! — нареди му бригадирът.

— Но Колчин… — почна Кавана, но Бронски го стисна още по-силно.

— Казах да не гледаш натам! — изръмжа той и го стисна още по-силно. — Съсредоточи се върху бягането и се моли този, който е организирал клопката, да не е разположил допълнителни постове.

Изглежда, че не беше. Кавана и Бронски стигнаха безпрепятствено дъното на уличката и излязоха на една по-широка, ярко осветена и пуста пазарна улица.

— Тия тук явно не си падат по зрелищата — промърмори Бронски. — Видят ли, че нещата вървят на зле, си плюят на петите и изчезват. Насам.

Някъде по средата на улицата свърнаха по една тясна стълба, която се виеше между две дюкянчета.

— До най-горния етаж — посочи Бронски, побутна го в сумрачния вход и същевременно извади от джоба си нов пълнител. — Бягай, ще те настигна.

Задъхан от неимоверното усилие, Кавана се затича нагоре. Стълбището бе потискащо тъмно, мъждукаше една-единствена лампа. Докато подминаваше втория етаж, чу, че Бронски също тръгва нагоре; а когато стигна четвъртия, бригадирът вече бе зад него.

— Сега накъде? — попита запъхтяно Кавана.

— Ще чакаме тук. Един от тези апартаменти е празен, наех го онзи ден, за да наблюдавам къщата на Бокамба. Но първо да проверим дали не са ни проследили.

— „Проследили“? — навъсено повтори Кавана. — Нали уби единия.

— Така е — потвърди Бронски. — Но на фланговете чакаха още двама. За щастие бяха доста далеч. Зърнах ги да се приближават от другия край на улицата тъкмо когато се измъквахме.

— А какво е станало с Колчин?

— Не зная. — Бронски отмести поглед встрани. — Него не видях.

— Ясно — унило каза Кавана.

— Само не прави прибързани заключения — предупреди го Бронски. — Може и да се е измъкнал зад нас и да е побягнал в обратна посока. Той е бивш миротворчески командос, такива като него ги броят за мъртви само ако открият трупа.

Кавана кимна. Искаше му се да му повярва. Колчин заслужаваше много повече от кратко мислено прощаване, но сега като че ли нямаше време и за това. Нямаше време да скърби по него.

— Не трябва ли да повикаме някого на помощ?

— Като кого например?

— Полицията. Тяхна работа е да опазват реда.

Бронски изсумтя презрително.

— Не и когато става въпрос за стълкновения между граждани на Севкоорд и чуждоземци. И то на Гранпара. Най-много да потупат по рамото онези бурти.