Тимъти Зан - Войната на завоевателите

— Така ли? — учуди се Колчин. — Той ли ти каза да ни го кажеш?

Пилтариаб се отдръпна и от него повя мирис на изгорена ванилия.

— Разбира се, че не, моо саб Плекс. Ако ми беше предал подобно съобщение, щях да ви кажа последния път, когато се видяхме. Исках само да ви предложа услугите си, в името на доскорошното ни приятелство.

— Това ли е единствената причина? — Колчин го стрелна с поглед.

— Ако трябва да бъда искрен докрай… — поде Пилтариаб, обгърнат с ухание на прясно окосена трева, — разчитах по този начин да посетя още веднъж моо саб Бокамба. Ароматите в неговата къща са много интригуващи. Освен това близо до дома му има пазар за подправки, където да си купя някои неща.

Кавана погледна Колчин и той едва забележимо сви рамене. Дори авурецът да бе намислил нещо, във въздуха не се долавяше никаква по-особена миризма.

— В такъв случай, моо саб Пилтариаб, за нас ще е чест да ни покажете пътя.

— Дълбоко съм ви задължен, моо саб Плекс — произнесе Пилтариаб и от него полъхна на ферментирал соев сос. — Елате, нека се качим на кораба.

Кавана погледна към ферибота. Кранът на задната палуба бе приключил с разтоварването и сега товареше струпаните на пристанището бали.

— Ами да — промърмори той. — Време е да се качваме.

За не повече от трийсет минути прекосиха тринайсетте километра на пролива Серено. Кавана предполагаше, че Пилтариаб ще остане при тях, но малко след като се отделиха от пристанището, миньорът отиде при двама свои другари. Кавана не можеше да чуе какво си говорят заради шума на двигателя, но от време на време вятърът донасяше към него миризмата на пушена риба и борова смола.

Най-сетне фериботът стигна до пристана. Докато спускаха мостчетата, Кавана тревожно оглеждаше скритите в сенките постройки, почти също толкова зле осветени, колкото и пристанището на материка. Ако Бронски по някакъв начин бе узнал, че двамата с Колчин са тук, и им бе поставил капан, това щеше да е най-удобното място. Затворени на ферибота, двамата нямаше накъде да бягат.

Но на пристанището не се виждаха миротворчески отряди и веднага щом мостчето опря в кея, пътниците започнаха да слизат и да се насочват към светлините на близкото селище.

— Изглежда, Бокамба не ни е предал — промърмори Колчин, докато минаваха под арковидната табела, от която ги поздравяваха с добре дошли на остров Пуерто Симоне.

Кавана се намръщи.

— Нима очакваше, че ще го направи?

— Не съвсем — отвърна Колчин. — Но прецених, че шансовете за това са едно към три.

— Само едно към три — повтори Кавана и втренчи поглед в телохранителя. — И реши, че не си заслужава да го обсъждаш с мен?

— Не и при толкова ниски шансове. — Колчин поклати глава. — Само щях да ви обезпокоя напразно. Но къде се дяна Пилтариаб — о, ето го.

— Ах… моо саб Плекс. — Пилтариаб се приближи към тях, следван от другите двама авурци. — Боях се, че съм ви изгубил. Това са мои другари миньори: моо саб Митлириаб и моо саб Брислимаб. Те ще ни придружат до къщата на моо саб Бокамба.

— Така ли? — Колчин разтревожено вдигна вежди. — Защо?

— Му саб Пилтариаб нъ каза за онез мир’зми в къщата на му саб Букамба — обясни единият авурец със силен акцент. — Рече ни да додим и да ги подушим с него.

— Че нямате ли друга работа? — попита Колчин.

Митлириаб погледна към Пилтариаб, после отново се обърна към Колчин. Добре премерен поглед, прецени Кавана, в който се долавяха дълги години и богат житейски опит.

— Ам’че, стана ни инт’ресно.

— И ти ли смяташ така, моо саб Брислимаб? — попита Кавана.

Третият авурец пристъпи от крак на крак.

— Аз също иска подуши онез миризми — отвърна той. Също като при Митлириаб, в гласа му се долови зрялост и богат опит.

Но имаше още нещо, което се криеше зад опита. Нещо, което будеше тревога…

Колчин, изглежда, също го беше усетил, защото почти прошепна:

— Сър?

Кавана си пое въздух с пълни гърди; опитваше се да разгадае какво се крие зад смесицата от разнопосочни ухания, които излъчваха тримата авурци. Пилтариаб бе най-лесен: борова смола, добавена към мириса на ферментирал соев сос, говореше недвусмислено за нарастващо нетърпение и желание час по-скоро да тръгнат. Но ароматите, обгърнали другите двама, бяха пълна загадка. Никога не бе усещал нещо подобно.

Каквото и да ставаше тук, едно бе ясно: след като бе изключено да мислят за употреба на оръжия, не им оставаше нищо друго, освен да последват тримата авурци до къщата на Бокамба. Дори с оръжие проблемът пак едва ли щеше да бъде решен в тяхна полза.