Тимъти Зан - Войната на завоевателите

Или да насочат корабите на хората-завоеватели право в сърцето на зхиррзхианския космос?

— Каквото и да е станало, няма да го узнаем тук и сега — заключи той. — Да се захващаме за работа. По-късно ще поговорим.

Поскърцвайки с дъсчения си корпус, малкият ферибот се удари в пристана, разтресе се и замря. Откъм къщичката на кормчията долетяха заповеди с пресипнал глас и на език, който лорд Кавана не познаваше, и навигационните светлини угаснаха, оставяйки на мрака да погълне всичко, освен сравнително осветената палуба.

— Ще трябва да изчакаме, докато всички пътници не слязат и не разтоварят багажа — предупреди тихо Колчин. — Отваряйте си очите за всичко, което ви се струва странно и подозрително.

Кавана кимна.

— Разбрано.

Спуснаха две успоредни мостчета и на палубата се появиха някакви сенки, нарамили чували. Повечето бяха хора, но имаше и представители на други раси. Всички имаха обветрения, жилест вид на миньори, завръщащи се след краткотрайна среща с цивилизацията, и рязко контрастираха с онези, които чакаха на пристана, заедно с Кавана и Колчин, да дойде редът им да се качат на борда. От задната част на палубата един сгъваем кран сваляше по-едрогабаритния товар право на кея.

Кавана механично броеше слизащите пътници. Вяха двайсет и седем, приблизително толкова, колкото чакаха на кея. Сравнително стандартен размер за група, връщаща се късно вечерта в средата на седмицата на остров Пуерто Симоне, както определи Колчин, след като поразпита дискретно. Кавана би предпочел по-голяма тълпа, в която да се скрият, но изглежда, дори в края на седмицата пътниците не се увеличаваха кой знае колко. Трябваше да има някой празник или друго по-особено събитие, което да привлече по-многолюдни групи миньори на острова.

Колчин го докосна с лакът и му посочи с очи нещо вдясно.

— Гледат ни — прошепна телохранителят.

Кавана проследи погледа му. На един от осветителните стълбове се бе подпрял широкоплещест авурец.

— Това ли е…?

— Ами сигурно — прекъсна го Колчин и махна с ръка по начина, по който се поздравяваха авурите. — Приветствия, моо саб Пилтариаб.

— Приветствия и на теб, моо саб Плекс — отвърна Пилтариаб и се приближи към тях. — Тъкмо си мислех, че това си ти и моо саб Стимър. На острова ли сте тръгнали тази вечер?

— Да — отвърна Колчин. — И ти ли?

— Ами разбира се — потвърди Пилтариаб и застана до тях. Кавана подуши въздуха, но миризмата на изгоряла нафта напълно бе изместила едва доловимите авурски ухания. — Моо саб Плекс, откакто те няма да намираш пресен дивеч на групата ми, останахме само на сухоежбина. Наложи се да се върна острова за свежи продукти.

— Съжалявам, че стана така — рече Колчин. — Но сигурно храната на острова е много по-вкусна от тази, която може да ви набави един скромен ловец.

— По-вкусна, но и много по-скъпа — въздъхна Пилтариаб и за кратко сред миризмата на изгоряла нафта се долови мирис на люляк и пипер. — А както си даваш сметка, за нашия организатор цената е от особено значение. Той бе доста притеснен от вестта, че си тръгваш.

— Мъчно ми е да го чуя — продължи в същия тон Колчин. — Но дори да не бяхме напуснали групата преди три дни, сега щяхме да бъдем принудени да го сторим. Моо саб Стимър си удари ръката и трябва да потърсим медицинска помощ.

— Наистина ли? — попита Пилтариаб. — И как стана?

— О, само си навехнах китката — импровизира Кавана и вдигна лявата си ръка. — Глупава случка, но моо саб Плекс настоява да бъда прегледан.

— Хммм — изсумтя Пилтариаб и пристъпи към Кавана, обгърнат в миризма на мускус. — Нищо не виждам.

— Защото е натъртена ставата, а тя е под кожата — обясни му Кавана и завъртя леко китката. — Човешката кожа не променя цвета си при по-дълбоки увреждания.

— Аха — рече Пилтариаб и отстъпи назад. — Надявам се да намерите подходящ лечител, моо саб Стимър.

— Убеден съм, че всичко ще е наред — успокои го Колчин. — Значи ще продадеш мъзгата, ще купиш храна и после потегляш обратно, така ли?

— Да — отвърна Пилтариаб. — Но ще имам достатъчно време да ви отведа в дома на моо саб Бокамба, ако желаете.

Кавана се огледа. Доколкото можеше да определи, никой от останалите миньори не им обръщаше внимание.

— Благодаря за предложението — рече той на Пилтариаб. — Ще се справим сами.

— Ако въобще ходим при него — добави Колчин. — Сега по-важно е да се погрижим за ръката на моо саб Стимър.

— Моо саб Бокамба, изглежда, нямаше търпение да ви види — настояваше Пилтариаб. — Струва ми се, че ще е искрено разочарован, ако не го посетите.