Тимъти Зан - Войната на завоевателите

Този път нямаше.

— Добре, значи ще се видим утре. Свободни сте.

— Поне този път няма да сме бавачки на мрачанците — бе коментарът на Клипер, след като напуснаха мостика и тръгнаха по коридорите. — Боях се, че Рудзински пак ще ни измисли някоя подобна задача.

— Какво по-хубаво! — възкликна Делхи, вторият пилот на Клипер. — Отиваме право в тила на врага. Чест, слава и статуи, издигнати в различни градове.

— Някои от тези статуи ще са със зяпнали усти — промърмори Шрайк.

— Какво пък — подсмихна се Арлекин, — тъкмо ще има къде да свиват гнезда птичките.

— Мило момче! — Делфи завъртя учудено глава. — И като си помисля, че миналата седмица те защитавах.

— Брей, така ли? — погледна го скептично Арлекин.

— Ами да — отвърна Делфи. — Някой каза, че не си бил достоен да живееш дори в кочина, а аз възразих, че не е така.

— Чуйте го само — вдигна ръце Арлекин. — Да ми излиза с такива стари лафове.

Мейсфийлд улови погледа на Куин и повдигна въпросително вежди. Куин сви рамене. За него нямаше съмнение — това, на което бяха свидетели, бе типично поведение на войници, виждали неведнъж как смъртта спуска прашния си облак към тях.

Куин не се съмняваше, че започне ли битката, всичко ще си застане по местата. Чакането и неизвестността бяха факторите, които в момента изнервяха всички.

— Маестро, интересен въпрос зададе — затова защо да не се снабдяваме на Мра-ект — подхвърли Кракджек, вторият пилот на Шрайк, докато крачеха по коридора.

— Аз пък мисля, че отговорът беше дваж по-интересен — обади се Шрайк. — Когато бяхме на Едо, останах с впечатлението, че никой не го е грижа за мрачанския кораб, дето го зърнахме на повърхността, като отидохме да измъкнем Кавана от лапите на завоевателите.

— И аз имах същото впечатление — съгласи се Мейсфийлд. — Може би командир Кавана ще им разкаже повече подробности при срещата на четири очи.

— Или пък е възникнала някоя друга неотложна задача — предположи Паладин. — Май се говори, че лорд Кавана е изчезнал на мрачанска територия.

— Доколкото ми е известно, никой не знае къде точно е изчезнал — рече Куин. Далеч напред вече виждаше голямата светеща табела „ОТСЕК ДЕЛТА-ТРИ“. — Според командир Кавана някакъв дипломат на име Бронски го видял на Мра-миг…

Той млъкна, защото насреща им се появи млад момък в униформа на копърхед.

— Охо — ето я и свежата кръв — подвикна той и размаха халба в знак на поздрав. — Заповядайте, господа, колегите нямат търпение да се запознаят с вас.

Куин погледна към Мейсфийлд и забеляза, че е присвил леко устни. Самият Куин не си правеше илюзии за чистосърдечността на това посрещане — знаеше, че името му все още не се радва на популярност сред копърхед.

— Ще ида да си разопаковам багажа — подхвърли той. — Вие вървете при тях.

— Забрави, Маестро — спря го решително Паладин. — Предстои ни да летим и да се бием заедно. Нищо лошо няма преди това да изпием по няколко питиета в обща компания.

— Той е прав — обади се вторият пилот на Паладин, Дазлър. — Ако има някой сред нас, който не може да се справи с подобни неща, по-добре да го знаем кой е отсега.

За съжаление, беше точно така.

— Е, добре — склони Куин. — Да вървим тогава.

Дневната беше по-просторна, отколкото бе очаквал, въпреки че я използваха всички пилоти, които не бяха на дежурство, а това означаваше повече от четирийсет души.

Младежът ги отведе към най-голямата и шумна компания и се обърна към присъстващите:

— Моля за малко внимание. Нека първо се представим. Казвам се Стив Кук, „Тигана“, и съм със „Сигма 5“. Руснакът там е моят навигатор. Арютин — „Мошеника“. А вие сте Клипер и отделение „Омикрон Четири“, нали?

— Точно така — кимна Мейсфийлд. — Тъкмо пристигаме от Едо.

— Така чухме — обади се един от мъжете на масата. — Сигурен съм, че вашето приятелче ще трябва здравата да се потруди, за да си изтрие срама от челото.

— Какво имаш предвид? — попита го Клипер хладно.

Мъжът се надигна. Имаше скулести ориенталски черти.

— Какво имам предвид ли? — повтори той. — Ами това, че с вас е Адам Куин — Маестрото. Говори се, че бил много добър с ножа — особено когато трябва да го забие в гърба на някой свой другар.

В стаята се възцари гробно мълчание.

— Ако имаш нещо против Адам Куин, нека го чуем веднага — предложи Мейсфийлд. — Започни с името си.

— Командир Рафе Таока от „Капа Две“ — представи се мъжът. — „Самурай“. Това е прозвище, останало от една епоха, когато мъжката чест и достойнство все още са значели нещо. Добродетели, които вие, хората от Севернокоординационния съюз, май вече сте забравили.