Тимъти Зан - Войната на завоевателите

Което означаваше, че засега поне старейшините на Мра бяха недосегаеми. Доста неприятно положение.

Появи се един старейшина.

— Изследователи Глл-боргив и Свв-селик пристигнаха при входа на пръстеновидната крепост — докладва той. — Няколко мрачанци излязоха да ги посрещнат.

Изникна още един старейшина.

— „Като пратеници на управниците на мрачанците — зарецитира той, — приветстваме нашите братя от Зхиррзх на Мра.“

— Вече сте наясно откъде иде опасността — каза Валойтаджа и посочи с език разположението на световете на хората-завоеватели върху картата пред тях. — Врагът ни е могъщ и безскрупулен, той притежава както волята, така и способността да унищожи нашите два народа. Само съюзът помежду ни ще ни даде лелеяната надежда да оцелеем.

— Съгласни сме — отвърна Нзз-ооназ; опашката му все още тупкаше нервно върху креслото. — Но как да ги спрем?

— Имайте смелост — успокои го Валойтаджа и изгледа тримата зхиррзхианци подред. — Можем да ги надвием, с дързост и умение. — Той докосна едно синьо копче на пулта и картата изчезна от екрана. На нейно място грейнаха две звезди. — Това са центровете на вражеската сила — посочи ги той. — Общественият център, на тяхната родна планета Земя, и тайният добавъчен център на Формби, колониален свят на техните съюзници йикроманците. Ако зхиррзхианските въоръжени сили успеят да унищожат тези два центъра, войната ще бъде спечелена.

— Това звучи разумно — кимна Нзз-ооназ.

— Но ще трябва да се консултираме с Върховното командване — припомни му Глл-боргив.

Нзз-ооназ му хвърли гневен поглед. Той бе онзи, който трябваше да разговаря с Валойтаджа. Дори Глл-боргив не биваше да го забравя.

— Разбирам, че не ви е позволено да вземате сами толкова важни решения — каза Валойтаджа, но в гласа му се долови едва потиснато недоволство. — Ще ви помоля обаче да не губите време. Хората-завоеватели привършват с окомплектоването на своето оръжие и скоро животът на всички ни ще виси на косъм.

— Сигурен съм, че Върховното командване ще се съгласи — каза Нзз-ооназ, като обмисляше всяка дума. Мрачанците не биваше да знаят, че разговорът им се предава пряко във Върховното командване с помощта на старейшините. — Ще се свържа с тях веднага щом тази среща приключи.

— Ами да свършваме тогава — рече нетърпеливо Валойтаджа. — Така ще спестим безценно време и аз ще имам възможност да ги запозная лично с позицията на Мрач.

— Боя се, че това няма да е възможно — рече му Нзз-ооназ. — Нашият метод за връзка трябва да остане в тайна.

— Щом трябва… — рече Валойтаджа, но в гласа му се долови презрение. — Припомнете на вашите водачи, че ненужните тайни между съюзници могат да са от полза на техния общ противник.

— Ще им го кажа — обеща Нзз-ооназ. Вече не се съмняваше, че могат да имат доверие на мрачанците.

— Вървете тогава, изследователю Нзз-ооназ — подкани го Валойтаджа — Дано вече да не е твърде късно.

Херметичният люк се отвори със свистенето на изравняващо се налягане и хангарът на изтребителя се напълни със студен въздух. Сгъваемата стълба бавно се спускаше през образувалия се в диафрагмата отвор, Куин се заизкачва, като внимаваше да не си одраска темето. Смесицата от миризми бе точно такава, каквато я помнеше — на смазочно масло, загрети електроуреди, дезинфектанти и човешки тела. Мирисът на неговото минало — на едно объркано и противоречиво време.

Мирисът на миротворчески щурмови крайцер от клас „Ригел“.

Той стигна горния край на стълбичката и подаде глава в коридора. Стените бяха изрисувани в разноцветни картини.

— Добре дошли на борда, Маестро — чу се глас отзад. Куин се обърна и видя „Клипер“ — командир Томас Мейсфийлд: тъкмо излизаше от хангара на своя изтребител. — Харесва ли ви как са изпоцапали коридора?

— О, значи са го направили с някаква цел? — учуди се Куин и отново се огледа. По-нататък по коридора се подаваха още глави: общо седмина пилоти копърхед излязоха от хангарите. — Аз пък си помислих, че сте оставили на внуците на капитана да се позабавляват.

— Ами, това е последната изцепка на онези от психологични изследвания — оплака се Клипер, докато се изхлузваше от тесния отвор и протягаше ръка към яркочервеното копче на стената. Стълбата бавно се сгъна към тавана. — Някаква налудничава смесица от цветове и форми, която би трябвало да вдъхнови пилотите за героични дела, като същевременно ги накара да запазят хладнокръвие и да се измъкнат на косъм миг преди да бъдат унищожени.