Тимъти Зан - Войната на завоевателите

— Лорд Кавана? — разнесе се тих глас на два метра от него.

— Да — отвърна Кавана и безшумно вдигна пистолета. — Съжалявам — събудих ли те?

— Не, буден съм от няколко минути — отвърна Митри Колчин. — Мисля, че нещо се прокрадва към нас.

Кавана неволно потрепери.

— Аз пък смятах, че си изтребил всичко наоколо, след като направихме лагера.

— Аз също — призна Колчин. — Тихо, моля ви, искам да чуя…

Кавана стисна пистолета още по-силно. Опитваше се да диша безшумно. Мъчеше се да си представи разположението на лагера и посоката, от която се приближава неприятелят.

— Колчин?

— Сър, трябва да пазите тишина…

— Тук е — рече му Кавана. — Усещам го с десния си крак.

Така и не чу как Колчин се измъкна от спалния чувал, но изведнъж въздухът се раздвижи и телохранителят се озова до него.

— Не мърдайте — прошепна Колчин. — Затворете очи.

Внезапно навесът се озари от светлината на фенерче. Кавана примижа, после погледна към десния си крак.

Наистина беше там: издължено, разделено на сегменти зеленикавооранжево лианоподобно тяло, което се плъзгаше лениво по бедрото му. Кавана не познаваше точно този вид, но подобно на останалите гранпараски влечуги, опашката и страните му бяха покрити със заострени шипове. Влечугото се опитваше да се промуши под завивката, откъдето долавяше топлина.

— Не мърдайте! — тихо каза Колчин. — Ще се опитам да го отвлека настрани.

Чу се тихо бръмчене и лъчът на фенерчето се сви и се превърна в ярка точка, сияеща върху главата на животинчето. Влечугото замря, сякаш обмисляше ситуацията, после бавно извърна глава към новия източник на топлина.

— Трябва да го отдалеча с още няколко сантиметра. Иначе може да се извърне и да ви нападне.

Кавана кимна едва забележимо, за да не привлече вниманието на влечугото, което се отдалечаваше от него с агонизираща мудност.

След един безкраен миг Колчин замахна и прикова главата на влечугото към земята със сгъваемия си нож. Докато змиевидното тяло се гърчеше в мъчителни конвулсии, измъкна и ловджийския и му отсече главата.

Кавана си пое дъх и отпусна дръжката на пистолета.

— Вече няма опасност, нали?

— Няма — отвърна Колчин, който вече разчленяваше сегментите на влечугото и ги разхвърляше из гората. — Само не докосвайте главата — шиповете сигурно са отровни.

— Брей! — възкликна тихо Кавана и си погледна часовника. До зазоряване оставаха два часа. — Кога каза Пилтариаб, че ще се върне от остров Пуерто Симоне?

— Тази сутрин по някое време — отвърна Колчин. Най-сетне бе приключил с неприятната задача и прибираше ножа. — Не каза обаче кога точно.

— Доколкото познавам авурите, цяло постижение е да ти определят дори дата на срещата — засмя се Кавана, подпря се на лакът и се взря в мрака. На няколко километра от тях беше проливът Серено, тесен воден канал, който отделяше Гранпараския континент от безопасния остров Пуерто Симоне. Деветдесет и пет процента от четирийсетмилионното население на планетата живееше на острова, напълно изолирано от смъртоносния растителен живот на дивия континент.

За нещастие Кавана и Колчин бяха принудени да напуснат това безопасно кътче.

Не такива бяха първоначалните им планове. След като се разделиха с Питър Бронски на Мра-миг, те наеха един малък боен кораб от мрачанското оръжейно гробище в хълмовете край град Миг-Ка — единствения кораб, който можеше да бъде подготвен за водене на бойни действия за по-малко от половин час — и напуснаха планетата. Намеренията им бяха да се отдалечат колкото се може по-бързо от мрачанския космос и да се върнат на Ейвън, родната планета на Кавана, където да обмислят как най-бързо Общността може да се справи със заплахата от завоевателите.

Но вселената, изглежда, не беше склонна да им съдейства. Също както при куриерските кораби, двигателите на космическите изтребители бяха два пъти по-бързи от тези на големите съдове, но заплащаха тази бързина с петорно нарастване на потреблението на гориво и дори да имаше някакъв начин двигателят да се нагласи така, че да работи с намалена мощност, двамата така и не успяха да го открият. Куриерските кораби естествено разполагаха с големи горивни резервоари. Не и изтребителите обаче.

В края на краищата можеха да разчитат само на ограничен брой места, където да стигнат без презареждане, но нито едно, където биха посрещнали с добро око появата на изтребител с мрачански опознавателни знаци, управляван от човешки екипаж. А като се имаше предвид, че Бронски вероятно бе по петите им, на всяка цена трябваше да избягват всякакви поводи за подозрения.