Тимъти Зан - Войната на завоевателите

И застина, когато дулата им се насочиха към Трр-гилаг.

— Почакайте! — извика тя. — Не. Спрете!

— Късно е, Мелинда Кавана — рече Трр-гилаг, изправи се и нави опашка, сякаш очакваше да се случи неизбежното.

— Спрете — молеше се Мелинда. — Кажи му… кажи му, че ще сключим сделка! Ако Фелиан го пусне…

Трр-гилаг изстена и по тялото му премина ужасна конвулсия. Той се извърна на една страна, преви се в кръста и се строполи на пода.

— Не! — изкрещя Мелинда, обърна се към двамата зхиррзхианци…

И стана свидетел на неописуема сцена. Клнн-даван-а бе коленичила и само това, че Клнн-вавги я държеше за рамото, бе попречило да се просне на пода. Самият Клнн-вавги се държеше за ръба на масата и се полюшваше бавно, сякаш беше пиян. Двамата войници също се поклащаха, подпрели се на пушките, за да не паднат.

И тогава Прр’т-зевисти нададе пронизителен писък, едновременно болезнен и страховит… и Мелинда разбра.

— Фелиан, вземи им оръжията — викна тя. — Бързо!

Мнов-корте се извиваше замаяно в хватката му и се опитваше да го бутне настрани. Фелиан го притегли към войниците, дръпна една от пушките и веднага щом докосна някакво копче върху пулта, Мелинда почувства, че ръцете и краката й са свободни. Тя изтича при Фелиан и взе втората пушка.

— Какво става тук, по дяволите? — попита той.

— Халоуей нареди да поставят радиопредавател на бял шум в монитора — обясни му тя. — Не знаех обаче, че го е снабдил с дистанционно управление.

— Това май доказва напълно теорията за старейшиноубийците — каза Фелиан и избърса едрите капки пот от челото си. — Сега какво ще правим?

— Първо ще изключим предавателя — отвърна Мелинда, като се подпираше на пушката.

— Не, Мелинда Кавана. Не бива…

Тя вдигна глава. Побиха я тръпки. Беше гласът на Прр’т-зевисти, но изменен до неузнаваемост от болка.

— Трябва да го изключа, Прр’т-зевисти.

— Не. — Върху прозрачното лице на Прр’т-зевисти се четеше страдание. — Оставете машината… да работи. Само… така… можете да спрете… атаката.

— Не мога да те оставя да страдаш — възрази тя.

— Налага се — рече Фелиан и стисна по-здраво пушката. — Той е прав — трябва да излезеш навън и да спреш Халоуей преди да е развалил всичко. Ако не е предавателят, няма да изминеш и десет метра, без зхиррзхианците да се намесят.

Мелинда прехапа устни. Страданието им беше непоносимо…

„Но поне не ги убива — повтаряше си тя. — Нито старейшините, нито войниците. Ти си лекар, мисли първо за най-важното“.

— Добре — съгласи се тя. — Какво да направя?

— Първо свали този костюм — каза й Фелиан и се пресегна да разкопчае яката. — Нищо чудно някъде отвън да има и второ пусково устройство. Иди при въздушната кола в южния край на площадката — тази, с която е пристигнал Яновиц. Сигурно е снабдена с лазерен комуникатор. Знаеш ли как се работи с него?

— Мисля, че да — отвърна Мелинда, докато смъкваше костюма. — И после?

— После ще се свържеш с Халоуей и ще направиш необходимото да се прибере в базата — отвърна навъсено Фелиан.

Тя погледна Трр-гилаг, който продължаваше да се гърчи на пода.

— Трр-гилаг?

— Ще обясня всичко на Клнн-вавги — простена той. — Върховният сигурно също ще разбере. Върви. Побързай!

— Добре. — Мелинда отвори вратата и спря. — Дай ми две минути… — рече тя на брат си. — После искам да счупиш предавателя. Ако не спра Халоуей, не искам да оставя зхиррзхианците безпомощни в ръцете му.

Фелиан стисна зъби, но кимна.

— Две минути. Успех.

Бяха някъде по средата на коридора, който водеше към задната врата на крепостта, когато Колчин внезапно спря.

— Някой идва — прошепна той и отстъпи към вратата, покрай която току-що бяха минали. Надникна в помещението и кимна. След три секунди вече бяха вътре. Колчин затвори вратата и остави само тесен процеп. Малко след това Кавана дочу ритмичен тропот от крака по коридора. Шумът ги подмина, после отслабна.

— Валойтаджа? — попита тихо Бронски.

— Не — отвърна Колчин, който отвори вратата и погледна. — Непознат мрачанец с двама бурти.

— Да се надяваме, че не е смяната на поста — изсумтя Бронски.

— Чисто е — докладва Колчин.

Стигнаха края на тунела, без да срещнат никого. Бронски спря и надникна зад ъгъла.

— Хайде, какво се бавим? — подкани го Кавана.

— Не зная — отвърна Бронски. — Но имам усещането, че нещо не е наред. Твърде лесно се измъкнахме.

— Те искаха да ни убият — отвърна Кавана. — Какво по-лошо може да ни се случи?