Тимъти Зан - Войната на завоевателите

— „Подозираш, че това е клопка, така ли? — дойде отговорът. — Че те са в съюз с човеците?“

— Не зная — Нзз-ооназ поклати език. — Възможно е, но според мен го правят по някаква своя си причина. Може би казват истината, когато говорят за човешкото потисничество, и смятат, че това е единственият начин да ни накарат да общуваме с тях.

— „Може би. И в двата случая по-добре да предупредим Военното командване и Върховния вожд“.

— Несъмнено. — Нзз-ооназ си погледна часовника. — Аз ще го направя — трябва да разговарям с Върховния след около двайсет стоудара. Не се безпокой, не смятам, че те се доверяват на мрачанците. Не и след събитията на Формби.

Старейшината примлясна с език и предупреди:

— Не бива да споменавате за битката край Формби, изследовател Нзз-ооназ.

— Да, прав си. Изпрати всичко друго без последното изречение.

— Подчинявам се. — Старейшината склони глава и изчезна.

Върна се само след няколко удара.

— „Добре. Време е да те оставям да си вършиш работата, Нзз-ооназ. Благодаря за информацията“.

— Нищо работа — увери го Нзз-ооназ. — А аз искам да благодариш на Клнн-даван-а за прекрасното й хрумване.

„Ето това беше“, помисли си Нзз-ооназ — последният удар срещу предложението за внезапно нападение над Земята. Отсега нататък Военното командване, което и преди гледаше с неохота на това предложение, без съмнение щеше да настоява за повече доказателства за добронамереността на мрачанците, преди да рискува корабите си в подобна операция.

Което може би щеше да ги спаси от втора клопка. Или да изплаши мрачанците и да ги накара да повикат на помощ хората-завоеватели, ако те наистина работеха за тях. А ако не беше така, да нанесе непоправими вреди на един потенциално полезен съюз.

Или пък да не направят нищо, освен да осигурят на хората-завоеватели така необходимото време, за да довършат сглобяването на КИОРО.

Нзз-ооназ се намръщи. Усещаше неприятен вкус под езика си. За щастие, нито едно от тези жизненоважни решения не трябваше да бъде взето от него. В този случай той изпълняваше само ролята на информатор.

Погледна отново часовника. Всъщност нямаше смисъл да изчаква уговореното време — случаят бе достатъчно важен, за да го представи незабавно на Върховното командване.

— Старейшина?

— Не — твърдо каза комодор Монтгомъри. — В никакъв случай.

— Сър, с цялото си уважение към вас, ще ви помоля да обмислите още веднъж решението си — заяви Дашка. Говореше тихо и почтително, но Монтгомъри не си позволи да бъде подведен: този човек бе арогантен и неотстъпчив, като всички свои колеги от военното разузнаване. — Това е може би единствената ни възможност да открием откъде е пристигнал този зхиррзхиански нападателен отряд.

Монтгомъри изсумтя.

— Повярвайте ми, господин Дашка, ние знаем съвсем точно откъде са дошли. Дори може би щяхме да успеем да върнем същия тип съобщение на един от техните светове. А сега, предполагам, нашето съобщение ще трябва да се забави.

— Исках да кажа, че това е нашият шанс да узнаем дали зхиррзхианците и мрачанците са се споразумели — продължи да настоява Дашка. — Случайно, или по друга причина, в момента те следват един вектор, който да ги държи извън обсега на миротворческите тахионни детектори в тези два сектора. Ако позволим да излязат извън обсега им напълно, ще ги изгубим.

Един от мониторите трепна: най-сетне бе пристигнал докладът за състоянието на „Антилопа“.

— Вие си имате свой кораб, господин Дашка — припомни му Монтгомъри, докато преглеждаше доклада. — Не е най-добрият, но можеше и да е по-зле. Щом искате да преследвате зхиррзхианските кораби — това си е ваша работа.

— Имаме подобно намерение — призна Дашка. — Но преследването им е само половината от проблема. Не бива да забравяме, че става въпрос за цяла флотилия. Ще ми се да разполагам с малко повече огнева мощ, в случай че попадна право в гнездото на осите. А инак идеята ми е да скоча там, да се огледам и веднага да скоча обратно, преди да са ни разпердушинили на атоми.

— Ами попитайте йикроманците — изръмжа Монтгомъри, без да откъсва поглед от екрана. Слава Богу, животоподдържащата система на „Антилопа“ функционираше нормално. Може би техниците щяха да успеят да прехвърлят повредената апаратура на „Галилео“, за да я ремонтират.

— О, не! — Дашка поклати глава. — Не вярвам на йикроманците.

Монтгомъри бавно се извърна към него.

— Вижте — поде той, като фиксира Дашка със стоманения си поглед. — Почти цялата сила, с която разполагах, беше унищожена. Унищожена — разбирате ли? Единственият кораб, който в момента е в състояние да изпълнява някакви задачи, е „Пеликан“, и само защото го оставихме в тренировъчната зона, когато се хвърлихме на тази нелепа спасителна мисия. Нямам никакво намерение да ви играя по свирката, нито ще позволя на някой от корабите си да тръгне с вас. — Той го посочи с пръст. — Нека също така ви припомня, че тъкмо вашите приятелчета от Севкоордското военно разузнаване подхвърлят оръжие на йикроманците. Щом не им вярвате, толкова по-странно е, че сключвате с тях разни договори и спогодби за въоръжаване.