Тимъти Зан - Войната на завоевателите

За да открие, че вече е приключила.

Облещи се учудено. Виждаше „Трафалгар“, сериозно пострадал, но все още в състояние да маневрира. Недалеч от него бяха двата „отмъстителя“, чиито сияещи корони сега бяха обърнати в противоположна посока — те се опитваха да забавят безумния си бяг.

Но зхиррзхианските кораби се бяха обърнали и се отдалечаваха от планетата. И само след секунди започнаха да се телепортират, напускайки системата.

„Какво става?“ — попита Бокамба, не по-малко изненадан от него.

„Не зная“ — отвърна Куин.

„Но те печелеха!“

„Видях“.

„Да оставим на Монтгомъри да се оправя с този въпрос. Трябва да се върнем при нашите момичета“.

„Да“.

Куин направи широк завой, като се оглеждаше за ударения корвин.

Когато го забеляза, той вече беше като размазано петънце, заобиколено от въздушни турбуленции. Като издължен метален метеор, спускащ се право надолу, към неизбежната смърт.

Той подаде максимална мощност на двигателите и усети как телата и на двамата се притискат в креслата. С нарастването на скоростта обшивката на корвина все повече се затопляше. Зад него Бокамба правеше истински чудеса, за да изстиска колкото се може повече мощност за двигателите, но и двамата си даваха сметка, че шансът да пристигнат навреме е почти нищожен…

За тяхна изненада недалеч от ударения корвин неочаквано изригна пламък от маневрен двигател. Някакъв призрачен кораб, едва забележим, заради обгърналия го нагорещен въздух, се приближаваше към обездвижената машина.

„Този кораб е със сензорни щитове — рече Бокамба и в гласа му се долови облекчение. — Трябва да е някой от разузнавателните катери на «Трафалгар».“

Призрачният кораб вече бе съвсем близо до изтребителя… двете турбулентни маси се смесиха…

И изведнъж схематичното изображение се промени — новопоявилият се кораб изви право нагоре, прибрал на борда си ранения корвин.

— Май си прав — каза Куин на глас и намали скоростта. Битката беше приключила, а заедно с нея и необходимостта да поддържат режим Х. Той се освободи от майндлинка.

Ярките цветове, които го заобикаляха, изчезнаха в миг. Нямаше ги ароматите, усещанията и присъствията на останалите в ума му. Отново бе самичък сред една чужда и нехаеща за него вселена, вселена с приглушени и мрачни цветове.

Вселена, от която току-що бяха изчезнали няколко негови другари и колеги. Завинаги.

В продължение на един агонизиращ момент той се бореше със себе си — дали да остане така, или да се върне в режим Х. Но дълбоко в себе си знаеше какъв ще е крайният изход от тази борба. Режим Х бе примамлив начин на съществуване, искряща вселена, където животът бе подреден и където липсваха емоционални удари, оставящи отпечатъка си върху душата. Но той не беше истинската реалност — още много отдавна Куин бе решил, че ще изживее живота си такъв, какъвто е.

И така, макар и с празнина в душата, той обърна корвина и последва спасителния кораб към разпиления из системата, сериозно пострадал флот. Почти съжаляваше, че не е един от тези, които се бяха простили с живота.

Чу се пронизително стържене на метал в метал, последвано от шумно затръшване на люка на предния товарен отсек.

— Прибрахме ги — заяви Чо Минг.

— Чудесно — каза Дашка и включи на задна тяга. — Е, Кавана, доволен ли си?

— Да — промърмори Арик. — Благодаря ви.

Дашка сви рамене.

— Никога не съм твърдял, че не искам да помогна. Държах само да се уверя, че няма да ми видят сметката, докато го правя.

Арик се засмя.

— Разбирам те напълно.

— И още как — рече Дашка. — Е, време е да се прибираме на „Трафалгар“. Имаме стока за тях. Освен това предполагам, че ни очаква дълъг разговор с комодор Монтгомъри.

Докато Нзз-ооназ напредваше с описанието на битката, козината на Валойтаджа постепенно настръхваше — реакция, която изследователят намираше колкото за смущаваща, толкова и за разсейваща. Но ето че сега, внезапно, тя се бе пригладила напълно.

— С други думи — приключи мрачанецът — вие се провалили.

— Съжалявам — механично отвърна Нзз-ооназ, преди да осъзнае какво казва. Нямаше никакъв смисъл да се извинява на мрачанците. Всъщност ако някой дължеше някому извинения, това бяха тъкмо те. — Но ако трябва да се търси виновник, струва ми се, че ще се наложи да си поделим това бреме.

Валойтаджа сякаш потъна в мрачни мисли.

— Каква полза има от вина? — попита той и в гласа му се долови страх и болка. — Зхиррзхианците изпробваха сили и бяха сразени… и сега мрачанците обречени на изтребление от свои потисници.