Тимъти Зан - Ударът на кобрата

— Като се изключи факта, че е птица, а ние очевидно не сме — каза Ханфорд. — Щом излети, тя няма защо да се страхува от нас.

— Освен ако — тихо подхвърли Джони — не разбира, че имаме оръжия.

Отново настъпи тишина.

— Не! — обади се най-после Ханфорд. — Не, не мога да повярвам. Вижте големината на черепа й! В него просто няма достатъчно място за голям мозък, за да й се приписва някаква интелигентност.

— Големината не е толкова важна… — прекъсна го Порис.

— Но броят на мозъчните клетки е важен — отвърна Ханфорд. — А и размерите на тактановите клетки, както и биохимията са достатъчно близки до нашите, за да е валидно сравнението. Не, това не е разумна форма на живот. Тя просто се е парализирала от страх и не разбира, че може да избяга.

— „Калинке, малинке, разтвори крилца, полети към дома“ — тихо занарежда Крис.

— Е, сега вече ще изпусне шанса си — заяви рязко Ханфорд. — Порис, донесете пушката за изстрелване на мрежи. — Той се обърна към „Менсаана“.

И тогава птицата излетя.

Крис ахна от изненада. Банион повдигна ръцете си в положение за стрелба.

— Недей! — изрева Джони. — Остави я да отлети.

— Какво? — излая Ханфорд. — Застреляйте я, човече! Застреляйте я!

Но Банион отпусна ръце до тялото.

Птицата отлетя. Не летеше нагоре към небето, както очакваше Джони, а хоризонтално, ниско над храстите, на зиг-заг.

Изчезна зад един нисък хълм. Джони се обърна и видя, че Банион го гледа.

— Маневри за спасяване — почти прошепна Банион.

— Защо не я застреляхте? — излая Ханфорд и стисна Джони за рамото, свил другата си ръка в юмрук. — Това беше заповед, кобри…

— Докторе — прекъсна го Джони, — птицата си седеше спокойно, докато не предложихте да я хванем.

— Не ме интересува. Вие трябваше… — Ханфорд изведнъж разбра и млъкна. — Да не би да искате да кажете… Не. Не и не. Не вярвам. Как би могла да разбере какво говорим? Не е възможно.

— Разбира се, че не е — прозвуча глухо гласът на Банион. — Тя просто знаеше, че трябва да се махне и когато отлетя, избра нисък, неуловим полет. Такъв, какъвто бихте избрал вие, за да избегнете вражески изстрел.

— И изчака, докато вие , докторе, не се обърнахте с гръб към нея — добави Крис и потрепери. — Вие бяхте този, който заповяда да я хванем. Джони, това вече е твърде много, за да е съвпадение.

— Може би тези птици са виждали и по-рано изследователи — каза тихо Джони. — Може трофтите да са кацали тук, когато са оглеждали региона. Така птиците са се научили да разпознават оръжията.

— А може и да са част от колективен ум — неочаквано се обади Порис. — В такъв случай не е необходимо всеки индивид да е много интелигентен.

— Теорията за колективния ум е отречена отпреди двадесет години — отвърна Ханфорд. Гласът му не прозвуча много уверено. — А и тази теория не обяснява откъде птицата е научила така добре нашия език, за да разбере, че ви изпращам за пушката за изстрелване на мрежа.

Внезапно Джони разбра, че продължава да гледа към мястото, където беше изчезнала птицата. Той бързо вдигна глава, но по небето не се виждаха тъмни ята от птици, готови да ги нападнат. На обагреното в червено небе се открояваха само случайни, далечни петна. Все пак…

— Не е лошо да си стегнем багажа по-рано — реши той. — Да сме готови за евентуални изненади.

Ханфорд като че ли се канеше да възрази, после размисли и се обърна към Банион.

— Ще ми разрешите ли да взема две кобри със себе си и да отидем на лов? Искам една птица. По възможност жива, но вече не ме бива за тази работа.

— Ще видя какво мога да направя — отговори мрачно Банион. — Мисля, че идеята да научим повече за тях не е лоша.

Накрая капитан Шефърд възприе всички направени препоръки. Корабът бързо бе подготвен за излитане, броят на кобрите, охраняващи периметъра удвоен, учените спешно прибрани на кораба. Двете отделни ловни групи успяха само отдалеч да зърнат мистериозните птици. Нашироко се обсъждаха факти, предположения, слухове. Накрая „Менсаана“ излетя цели дванадесет часа преди графика. За първи път никой не се оплака.

На пазара в Хърисийм прекараха много време. „Повече — помисли си Йорк, — отколкото бяха прекарвали на едно място през цялата обиколка из Квазама.“ Когато най-после се видя края на това посещение, той тайно въздъхна с облекчение. Присъствието на толкова много мохи почти очи в очи беше особено изнервящо, а продължаващото отсъствие на Моф още повече увеличаваше напрежението. Той се чудеше как Инглис ще обясни този факт, когато излязат от тълпата на пазара. Сами с ескорта щяха да „забележат“ отсъствието на Моф и на Инглис щеше да му се наложи да съчини някаква история.