Тимъти Зан - Ударът на кобрата

Може би това бе най-лесният начин да се уреди спора. Джони Моро, кобра и почетен губернатор, имаше по-голям физически и юридически авторитет от всеки друг на кораба, включително и от самия Шефърд. Приготви се да изрази съгласие, когато видя изражението на Крис.

Беше бясна. Опитваше се да скрие чувствата си, но Джони я познаваше достатъчно добре и не можеше да бъде излъган. Напрежението около очите, леко стиснатите устни, опънатите мускули на бузите и шията — всичко показваше, че е разгневена. Разгневена и разочарована.

През последните няколко години твърде често бе виждал същия израз.

С тази неочаквана мисъл дойде най-подходящата реакция на вътрешните спорове в „Менсаана“.

— Е, Рей и другите могат просто да забравят за мен — махна с ръка Джони. — Ако Шефърд е прекалено учтив, за да отреже претенциите на учените, ще трябва да изтърпи техните хленчения. Аз съм тук на почивка.

Крис моментално се ококори. На устните й трепна лека усмивка, напрежението от очите и тялото й изчезна.

— Ще те цитирам дословно — каза тя.

— Направи го. Но преди да се върнеш в лагера, погледни тук. Изглежда вече започваме да привличаме вниманието на местните зяпачи.

Птицата все още тихо стоеше на клона.

— Странно — промърмори Крис, докато разглеждаше птицата със сгъваемия си бинокъл. — Тази човка ми се струва по-подходяща за хищник, отколкото за птица, която се храни със семена и насекоми. Краката също.

Джони включи оптическия си усилвател на максимална мощ. Сега и той видя, че пръстите й наистина приличат повече на нокти на кондорина.

— Какво странно намираш в нея? Вече описахме немалко птици и гризачи, които са достатъчно дребни, за да й служат за храна.

— Зная, но защо стои тук? Защо не е на лов?

Джони се намръщи. Стои неподвижна сред ниските храсти, сякаш се бои да не изгуби малкото прикритие, което й осигурява това положение.

— Може да е ранена — предположи той. — Или се крие от по-голям хищник.

Те се спогледаха и Джони видя в очите й, че по пътя на една и съща логика са стигнали до едно и също заключение, което не харесваше нито на нея, нито на него.

— От нас — изрази най-после на глас Крис общата мисъл.

— Не виждам друго, от което да се страхува — призна Джони и огледа небето.

— От някое земно животно? Не. Нищо по-голямо от котка не може да се крие в тези ниски храсти. — Крис отново погледна птицата. — Но как би могла да знае…

— Интелигентна е. — Преди да произнесе думите Джони не знаеше колко много бе започнал да вярва в това. — Тя познава, че сме изследователи-чуждоземци и е предпазлива. Или пък очаква да установи връзка с нас.

— Как?

— Ами може би трябва да отида при нея.

Крис го стисна за рамото с изненадваща сила.

— Мислиш ли, че е безопасно?

— Забрави ли, че съм кобра? — изръмжа той, също обхванат от нервно напрежение. Контакт с неизвестното — старата му бойна подготовка изскочи инстинктивно. „Първо правило: осигури поддръжка.“ Внимателно, с плавни движения, Джони измъкна от колана си полевия телефон.

— Доктор Ханфорд? — обърна се той към единствения зоолог, който знаеше, че е наблизо. Спомни си, че когато преди няколко минути Крис дойде при него, го бе видял край кораба.

— Ханфорд слуша.

— Джони Моро ви безпокои. Намирам се в най-южната част на периметъра. Елате тихо тук. И доведете със себе си няколко кобри.

— Прието.

Джони върна телефона на колана и зачака. Птицата също чакаше, но изглежда бе започнала да става малко неспокойна. А може би просто си внушаваше.

След две минути с подтичване пристигна Ханфорд. С него бяха Банион и една кобра на име Порис.

— Какво има? — попита шепнешком зоологът, застанал до Джони.

Джони кимна с глава към птицата.

— Кажете ми как разбирате това?

— Храстите ли имате предвид?

— Не, птицата — поясни Джони и я посочи.

— Пти… А! — Ханфорд извади бинокъл. — А, да, ние видяхме и други екземпляри. Винаги обаче отдалеч. Мисля, че никоя не се е доближавала толкова много.

— Това означава ли, че са плашливи? — подсказа му Джони. — Искам да кажа, нормално плашливи ли са?

— Хъм — изсумтя Ханфорд замислено. — Да. Тази обаче изглежда необикновено смела, нали?

— А може да стои там, точно защото се страхува от нас — предположи Банион.

— Ако се страхуваше, щеше да излети — поклати глава Ханфорд.

— Не, сър. Ние сме твърде близо до нея, за да излети — възрази Банион. — В момента, в който напусне храста и полети, нейният силует ще се очертае върху небето. Ще бъде лесна плячка за повечето хищници. И тук не е в най-изгодна позиция, но това е най-добрата възможност за нея.