Тимъти Зан - Ударът на кобрата

— Звучи така, сякаш този вид е на изчезване — измърмори Йорк.

— Всъщност, наистина е на изчезване — призна Инглис, — поне в населените области на Квазама. Казвам, че са опасни и многобройни, но когато хайка от петдесет души се върне с един или два трофея, хората смятат, че са имали голямо ловно щастие. Навремето, при строителството на Хърисийм, от предпазната стена човек е убивал по животно на час.

— Истинско щастие е, че са оцелели — отбеляза Йорк.

Инглис сви рамене.

— Както казах, когато крисджо се превърнали в сериозна заплаха, нашият народ започнал да приучва мохите да го защитават. По ирония на съдбата тази програма била стимулирана главно от грижа за опазване на крисджо.

— Достатъчно сме говорили за древната история — намеси се Моф. — Ако искате да разгледате селото, трябва да тръгваме.

За миг Джошуа съзря нещо странно в израза на Моф, но когато квазаманецът се обърна към откритата кола и тръгна подир Инглис и хората му, той реши, че си въобразява.

Джошуа се огледа любопитно и последва останалите в колата.

Буквално от десетилетия Телек бе изоставила навика да работи по цели нощи в лабораторията, а с механичния оператор на дистанционния анализатор никога не го беше правила. Когато около обяд се появи в салона на „Капка роса“, имаше чувството, че представлява компютърна симулация на мъртвец.

— Какво става? — обърна се тя към Намиди, докато отиваше да си налее кахве от автомата.

— Какво правиш тук? — намръщи се той от мястото си пред дисплея. — Би трябвало да си в леглото и да почиваш.

— Би трябвало да ръководя мисията — озъби се Телек с димяща чаша кахве в ръка. — Ще спя догодина. Бил още ли е долу?

— Да.

Освен да наблюдава и от време на време да прави по някое предложение, Кристофър не беше вършил почти нищо друго. „Учудващо колко е уморително да не правиш нищо“ — каза си тя кисело и престана да мисли за него.

— Това ли е обещаното ни от Моф село?

— Да. Хърисийм. Онзи представителен мъж е Инглис — кметът на селото. А това изглежда е тяхната версия на базара, който видяхме в Солас. Без бололините.

— Значи селото е защитено със стена.

— И то солидна. Преди малко Джошуа изказа интересно мнение за цветната окраска в Солас.

Телек слушаше с половин ухо предположението на Джошуа и в същото време се наслаждаваше на вкуса и аромата на кахвето и на организирания хаос на дисплеите. На по-малкия селски пазар тя за първи път разбра услугите и стоките, които се предлагаха. Зад един щанд стоеше строител с компютърен монитор, на който бе показан планът на къща, а в дъното бяха изложени мостри от дървен материал и тухли. „Защо не вършат цялата работа с компютри? — почуди се тя. Дали не предпочитат личните контакти?“

Намиди свърши с описанието и Телек вдигна рамене.

— Напълно е възможно. Ще проверя по-късно дали компютърът може да оцени разделителната способност на зрението на бололините. Все пак глупаво е да се пускат бололините в града.

— Точно това каза и Джошуа — отвърна Намиди и кимна. — Но дали не пропускаме нещо? Имам предвид, в отношенията между бололините и хората.

— Не мисля, че за една седмица сме разбрали всичко — каза Телек сухо. — Какво по-точно искаш да кажеш?

— Ами… — той махна неопределено с ръка. — Не зная. Някаква симбиоза като тази, която съществува между хората и мохите.

— За мен мохите са по-скоро домашни животни, отколкото участници в симбиоза, но ако добавим и връзката между бололини и тарбини, това е напълно възможно. — Телек се намръщи и се помъчи да си спомни всички форми на симбиоза, които съществуваха на планетите: — Единственото, което ми идва наум в момента е, че стрелбата по бололините помага на жителите на градовете да се разтоварят от агресивността си. Това ги прави миролюбиви.

— О, по този начин те не се разтоварват от агресивността си, а просто я пренасочват — изръмжа Намиди и посочи дисплея. — Пропусна да видиш пазарлъка в бижутерийния магазин. Тези момчета ще засрамят дори и търговец-трофт.

— Хъм. Може би това също е логическо средство за разтоварване при наложената им от мохите забрана да се бият. Както и политиката, вероятно.

Тя млъкна.

— Нещо не е наред ли? — попита Намиди.

— Не съм сигурна — отвърна Телек и вдигна микрофона. — Джошуа, бъди така добър да обиколиш бавно пазара.

Джошуа тръгна и от време на време се спираше, уж да разгледа някой и друг павилион. Когато свърши с обиколката, странното чувство на Телек се превърна в увереност.