Тимъти Зан - Ударът на кобрата

Моф отново заговори:

— И вие смятате, че това се дължи на малките мохи, а не на нашия народ и нашата философия? — попита той и поглади гушата на птицата си.

— Разбира се, ние отдаваме дължимото и на народа ви — отговори Риндстат. — Но от историята са известни безброй култури, които поради страх, на думи са възприемали принципите за справедливост и свобода, но на практика не са правели нищо конкретно за своите граждани. Вие, в частност поколението, което най-напред е започнало да опитомява мохите, сте доказали, че човекът е способен на истински идеализъм. От наша гледна точка, дори само това е достатъчно, за да оправдае контакта между нашите два свята.

— Казаното означава ли, че вашият свят не може да премахне въоръжените конфликти? — попита Моф и погледна към Риндстат.

— Досега успявахме да ги избягваме — предпазливо отвърна Риндстат. — Но на нас не са ни чужди нормалните човешки агресии и това понякога ни създава проблеми.

— Разбирам. — За момент те замълчаха, после Моф вдигна рамене. — Е, вие ще разберете, че и ние не сме премахнали напълно агресията. Разликата е само в това, че се научихме да я насочваме към опасностите от дивата природа, вместо към хората.

„Наистина опасно“, помисли си Джошуа. Дори Серенков изглеждаше разтревожен, когато разговорите в автобуса секнаха.

Няколко минути по-късно стигнаха село Хърисийм.

Джошуа си спомни споровете за пръстените около селата. Сега нямаше никакво съмнение. Направена от огромни каменни или бетонни блокове, боядисана в черно, стената около Хърисийм напомняше за древната история на Земята и непрекъснатите регионални войни от онези дни. Тук тя изглеждаше съвсем не на място, особено след разговора отпреди няколко минути.

До него Йорк се прокашля.

— Висока само три метра — промърмори той. — И без бойници.

Моф очевидно го чу.

— Тази стена е издигната, за да предпазва селото от бололините и други, още по-опасни хищници от гората.

— А защо не е приложен същият принцип като в Солас? — попита Серенков. — Той е достатъчно ефективен за бололините, а други хищници не видях да влизат.

— Хищници рядко влизат в Солас, защото там има много хора и градът е отдалечен от гората. Тук това няма да помогне.

„Тогава прочистете горите“, помисли си Джошуа. Но подобна задача може би изискваше повече труд, отколкото струваше цялото село.

Автобусът тръгна по околовръстния път към южната страна на селото, където в стената се виждаше черна порта. Когато наближиха, тя се отвори. Очевидно ги очакваха и следяха. Автобусът мина през портата, Джошуа се обърна и я видя да се затваря.

Поради стената и гората той подсъзнателно очакваше да види примитивно село с колиби със сламени покриви. Остана разочарован, когато видя солидни сгради, модерни улици и хора като онези в Солас. Автобусът спря и до него се приближиха трима души. Щом слезе и последният човек от квазаманския ескорт, посрещачите пристъпиха напред.

— Кмете Инглис — заговори Моф, — позволете ми да ви представя нашите гости от Авентини: Серенков, Риндстат, Йорк и Моро.

Ако градският наместник Кимерон на Солас беше почти винаги весел, Инглис бе тържествено учтив.

— Добре дошли в Хърисийм — поздрави ги той. — Разбрах, че искате да се запознаете с живота в селата на Квазама. С каква цел, ако мога да попитам?

И така, квазаманското подозрение не е атрибут само на големите градове. За Джошуа това беше още по-голямо разочарование.

Серенков повтори познатите приказки за търговски и културен обмен, а през това време Джошуа огледа наоколо. В Хърисийм, за разлика от Солас, изглежда нямаше по-високи от шестетажни сгради. Липсваха и абстрактни цветни рисунки по стените на постройките. Във всичко останало селото представляваше умалено копие на по-големия град. Дори защитната стена не се натрапваше и му трябваше време, за да разбере, че от вътрешната страна тя е изрисувана с картини на сгради и горски пейзажи. „Защо тогава отвън е боядисана в черно?“ — питаше се той. И изведнъж разбра. — „Черно. Същият цвят като дънерите на дърветата. Нападащите бололини трябва да виждат селото като гигантско дърво и да го заобикалят. А това означава…“

Той посегна към гърдите си, за да затисне микрофона на преводача.

— Сетих се — промърмори Джошуа. — Рисунките по улиците на Солас го правят да изглежда като гора. И това кара бололините да се отклоняват.

Последва продължителна пауза и той се зачуди дали на монитора в „Капка роса“ има някой. После в слушалката прозвуча гласът на Намиди.