Тимъти Зан - Ударът на кобрата

Най-после квазаманците си отидоха и Пири се зае да премести трупа на бололина по-близо до „Капка роса“. Благодарение на сервоусилвателите теглото на дивеча не беше съществен проблем, но бе затруднен да намери равновесната му точка, за да го носи. Не по-малък проблем беше и откриването на пътека между дърветата и храстите. Не разбираше как животните се ориентират откъде да минат.

Накрая обаче и това бе решено. Пири хвърли трупа близо до скрития си лазерен предавател, включи го и взе микрофона.

— Пири вика „Капка роса“, Пири вика „Капка роса“ — обади се той. — Има ли някой на кораба?

— Тук лейтенант Колинс — бързо отговори един глас. — Надявам се губернатор Телек и нейните хора да са все още в салона, сър. Позволете да ви свържа.

— Чудесно — каза Пири. Миг по-късно в линията се включи Телек.

— Всичко наред ли е, Алмо? — попита тя.

— Да, доколкото мога да се ориентирам. Виж, имам за теб един бололин и две хладилни чанти с тарбини и мохо. Да включа ли апаратурата за анализ или ще почакаш да ти ги донеса?

— Имаш тарбини? Чудесно. Оплодени ли са?

— Едната е оплодена, другите не. Затова имам и бололин.

— Хм. Разбирам. Ами, предполагам, че най-напред трябва да се заема с бололина, преди хищниците да са се нахвърлили върху него. Можеш ли да ме свържеш чрез лазерния комуникатор с полевия анализатор?

— Разбира се.

Само за пет минути той настрои полевия анализатор и когато го свърза с входния канал на лазерния комуникатор, на другия край на връзката Телек вече бе включила необходимата клавиатура и дисплей.

— Добре — каза тя. — Сега стой по-далече.

Дистанционният анализатор, който приличаше на голяма двойна морска звезда, запълзя по трупа на бололина и се спря от онази страна, където на повечето земни животни се намира сърцето. В едната му ръка се появи скалпел и той направи разрез в тъмната кожа. Пири изчака да се увери, че камерите на анализатора са закрепени здраво на съседните дървета и след това се заразхожда около него, за да пази обекта. Не можеха да си позволят хищници или квазаманци да се натъкнат на трупа. Гледката не беше особено приятна.

Минаха три часа, преди анализаторът да се върне на земята и да сигнализира, че работата е приключила. Трупът вече не можеше да се познае от какво животно е. Пири отвърна очи от него и сложи слушалките.

— Обажда се Пири.

— А, върнах се. — От гласа не можеше да се познае дали Телек е уморена. — Сега отвори хладилните чанти и извади една тарбина. По-добре да започнем с неоплодената.

— Сигурна ли си, че искаш да я анализираш тук? — попита колебливо той.

— С дистанционното всичко става така добре, сякаш работя със собствените си ръце — увери го Телек, — а и по този начин още преди да излетим, ще получа някои от интересуващите ме отговори. Или най-малкото ще предам на Юри въпросите да ги изясни.

— Добре, ти си шефът.

Пири намери нужната хладилна чанта, извади замразената тарбина и я сложи на голата земя. Анализаторът изпълзя върху нея, а Пири отново се заразхожда.

Той се върна още два пъти. Първия път да извади оплодената тарбина, а след това мохото и всеки път се чудеше колко ли време ще издържи Телек с тези деликатни хирургически операции. Но тя не проявяваше никакви признаци на умора и когато светлината на полевия анализатор угасна, на изток небето беше почнало да просветлява.

— Доволна ли си? — попита той, докато събираше апаратурата.

— Още не знам — отвърна бавно Телек. — Данните изглеждат съвсем ясни, но не съм сигурна дали трябва да ги приема за верни. Мохите и тарбините май са два съвсем различни вида, а и мохите като че ли не ги оплождат, ами ги заразяват .

— Какво ги правят?

— Единственият им външен полов орган прилича на органична игла за спринцовка. С нея мохото инжектира течност, която съдържа ядра, подобни на вируси, вместо сперматозоиди. Тези ядра… е, това е само мое предварително предположение… изглежда атакуват клетки в гърба на тарбините и ги превръщат в зародиш на мохо.

Пири погледна осакатеното мохо, което започваше да се покрива с насекоми.

— Странно!

— И аз това казвам — съгласи се Телек и въздъхна. — Но колкото повече мисля, толкова по-естествено ми се струва. По този начин мохите прехвърлят и изхранването, и защитата на малките на друг индивид. Фактически на съвсем различен вид и следователно не трябва да се принасят в жертва.

— Но какъв стимул има тарбината да живее, след като зародишът ще я убие? — възрази Пири. — И как младите птици получават необходимите навици от родителите си?