Тимъти Зан - Ударът на кобрата

— И са се натъкнали на мигриращи бололини. — Серенков въздъхна и поклати глава. — Определено лошо планирано.

— Това не отговаря на въпроса откъде са дошли селата — намеси се Риндстат. — Мисля, че утре можем да научим нещо от тяхната история. Стига екскурзията да продължи.

Серенков вдигна рамене.

— Доколкото зная, първата работа на Моф и компания е утре сутринта да ни изгонят оттук. — Той чу звука на познатата сирена и млъкна.

Йорк се намръщи.

— Още бололини. Мисля, че лично аз бих останал под земята, докато не се намери начин да се спрат проклетите животни.

„Сега поне — помисли си Серенков — улиците ще са доста празни. Колко ли хора убиват тези животни всяка година?“

— Сигурно има причина, поради която им позволяват да влизат в града. Може би някой ден Моф ще се отпусне и ще ни разкаже.

„За първи път от една седмица се открива възможност да се докопам до нещо — разсъждаваше мълчаливо Пири — и точно сега проклетото стадо реши да нападне през нощта.“

За неговите цели, разбира се, това не беше толкова лошо. Към оптическите усилватели бе включил и светлинен, така че видимостта беше като през облачен следобед и щеше да може да се прицели във всяка тарбина, веднага щом се появеше. А като включеше и системата за търсене и захващане на цели, щеше да е в състояние да следва избраната птица навътре в гората, където спокойно да я застреля, без някой да види блясъка от изстрела.

Проблемът бе там, че тъй като повечето квазаманци си бяха легнали, сигурно нямаше да бъдат убити много бололини и броят на оплодените тарбини, по които да стреля, щеше да е малък. Мърморейки си тихо, той мислено кръстоса пръсти за късмет и зачака да се появи стадото.

И то се появи. Отговорът на молбите му дойде от съвсем неочаквано място. Отвъд пистата за приземяване — на около половин километър встрани и малко на североизток от сегашното му местонахождение — на една висока сграда, която екипажът на „Капка роса“ бе нарекъл „контролна кула“, неочаквано се отвори врата и от нея на тротоара се изсипаха хора и светлини. От протегнатите им ръце изригнаха огънчета и когато мохите им излетяха, до ушите на Пири достигна звукът от изстрели. Той отново насочи вниманието си към стадото и зачака. След няколко секунди тарбините започнаха да се появяват.

От времето на Джони Моро многоцелевото устройство не беше част от оптическите усилватели на кобрите, но преди мисията на Квазама групата на Пири се бе обучавала с тях и той познаваше както техните предимства, така и техните недостатъци. Щом захванеше целите, нанокомпютърът и серводвигателите насочваха лазерните изстрели към тях, независимо че междувременно кобрата можеше да е решила да стреля по друга цел. След като напусна „Капка роса“, Пири се бе натъквал най-малко на двадесет такива цели — повечето големи колкото кучета или маймуни, но не бе стрелял в никоя. Наострил слух за подозрителни шумове, той включи многоцелевото устройство и се притаи.

Не се наложи да чака дълго. Както и преди, мохите бързо атакуваха тарбините, които напразно се опитваха да се спасят. Когато започна атаката обаче, повечето от тарбините намериха убежище в най-близките дървета, преди мохите да могат да се отделят от тях. Пири се прицели в две тарбини, точно когато влизаха в гората и поддавайки се на един малко безразсъден импулс, хвана в многоприцелното устройство и една от съешените мохи. Птиците се мушнаха между клоните и се освободиха. Пири вдигна ръце и от края на пръстите му блъвнаха три лазерни импулса.

Птиците паднаха мъртви под храстите. Той се затича, наведе се над тях, вдигна ги и бързо се отмести, тъй като основното стадо бололини го настигна. Пири кривна встрани, изпревари животните със сто метра навътре в гората, завъртя се на десния си крак, вдигна левия и стреля с бронебойния лазер.

Удареният бололин се повали на земята, дърветата светнаха с отразена светлина. Неговата тарбина излетя нагоре. Тя се издигна може би на десет метра, преди лазерът от пръстите на Пири да я свали.

Останалата част от стадото отмина и гората отново притихна. Пири намери и последната си тарбина, отнесе трофеите до храста, под който бе оставил хладилните чанти и ги напъха в тях. След това клекна до едно голямо дърво, откъдето се виждаше мъртвия бололин и зачака.

Мина цял час, преди звуците от квазаманската група по събиране на трупове да заглъхнат. Той чу някой да се промъква в покрайнините на гората и от време на време да подсвирва. Очевидно търсеше убитото от него мохо. Но той и другите явно добре знаеха, че през нощта е по-добре да не влизат навътре в гората и никой не се доближи до мястото, където седеше Пири.