Тимъти Зан - Ударът на кобрата

— Ужасни същества — промълви той.

— Прав си — промърмори една от другите кобри. — Струва ми се, че виждам и тарбини… онези кафяво-червеникави петна зад главите сред иглите.

— Аха. Чудесно място за лятно жилище. — Паркър погледна към апаратурата на съседната седалка. — Е, Дан, как мислиш? Ще стане ли?

Дан Ростин вдигна рамене.

— Трудничко. Доста сме на юг от пътя им… необходима е голяма девиация, за да ги върнем. Но ако приличат на плоскокопитните от Чата, ще успеем. Задръж така една секунда и ще бъда по-точен.

Оказа се, че положението не е толкова безнадеждно, колкото смяташе Паркър. Магнитното поле, което щяха да създадат, никъде не трябваше да променя посоката на силовите линии с повече от двадесет градуса, а апаратурата можеше да създаде необходимите амплитуди. От време на време трябваше да слизат на земята на сто метра от центъра на стадото, с риск въздушната кола да бъде нападната от животните. Но нали затова в групата имаше кобри.

— Е, да тръгваме — обърна се Паркър към другите. — И да се надяваме, че наистина приличат на своите плоскокопитни братовчеди от Чата, както твърдят биолозите. — „Иначе — помисли си той, — по целия път до селото кобрите ще трябва като каубои да гонят стадото.“ А Паркър не изгаряше от такова желание.

Почти мръкваше, когато Уинуърд се върна от проверката на постовете на кобрите. Доктор Маккинли и останалите психолози бяха превърнали една от стаите в кметството в кабинет. Когато Уинуърд пристигна, оттам точно излизаше един квазаманец и кобрата надникна вътре.

— Здравейте — подаде глава през вратата и кимна на двамата мъже вътре. — Върви ли?

Уинуърд не беше виждал толкова уморен човек като Маккинли, но гласът му прозвуча доста бодро.

— Общо взето върви. Дори без компютърен анализ се вижда, че нивата на напрежение се променят според предвижданията.

— Чудесно. Ще свършиш ли до вечерта?

— Имам само още един. Ако искаш, можеш да присъстваш.

Уинуърд погледна кобрата, която стоеше на пост до стената. Изглеждаше уморена, макар че и тя като Маккинли също нямаше да го признае.

— Алек, защо не отидеш да вечеряш? Аз ще те замествам, докато доктор Маккинли свърши.

— С удоволствие. — Алек кимна и се отправи към вратата. — Благодаря.

Маккинли го изчака да излезе, след това натисна един бутон на клавиатурата върху бюрото.

— Да влезе номер четиридесет и две.

Миг по-късно звуковите усилватели на Уинуърд доловиха приближаването на двама души и в кабинета влязоха една кобра и един напрегнат квазаманец. Кобрата излезе, а Маккинли посочи с ръка ниския стол до масата.

— Седнете, моля.

Квазаманецът седна и хвърли подозрителен поглед към Уинуърд. Той забеляза, че мохото, макар често да потрепваше с криле, за разлика от своя господар изглеждаше спокойно.

— Говорете пред рекордера — обърна се Маккинли към мъжа и посочи правоъгълната кутия в края на бюрото. — Да започнем с име и професия.

Квазаманецът отговори и Маккинли премина към по-общи въпроси, отнасящи се до живота в селото. Постепенно тонът и насоката на анкетата се промениха и след няколко минути докторът питаше за отношенията на квазаманеца с приятелите му, честотата на половите сношения с жена му и други много лични въпроси. Уинуърд внимателно наблюдаваше мъжа, но нетренираните му очи не видяха нищо необичайно в реакциите на анкетирания. Стресовите индикатори, вградени в рекордера и в стола, на който седеше човека, разбира се щяха да дадат по-точна и обективна оценка.

По средата на въпроса за детските години на квазаманеца Маккинли спря, както бе правил това вече четиридесет и един пъти и си даде вид, че е раздразнен от нещо, което чува в слушалките си.

— Съжалявам — каза той на квазаманеца, — но изглежда шумът от вашата птица пречи на записа. Хъм… — Той огледа стаята и посочи една голяма възглавница в далечния ъгъл. — Ще имате ли нещо против да я оставите ей там?

Мъжът се намръщи и погледна към Уинуърд. После, макар езикът на тялото ясно да изразяваше несъгласие, се подчини.

— Много добре — кимна доволен Маккинли, когато квазаманецът отново седна. — Я да видим. Предполагам, че сега ще е по-добре.

Той повтори въпроса, а Уинуърд насочи вниманието си към мохото в ъгъла. Птицата очевидно не се чувстваше удобно в това си заточение. Сега тя по-често и по-силно трепкаше с криле. „Дали е нервна, задето е отделена от защитника си? — питаше се кобрата. — Или е разстроена, защото от това разстояние не може да му влияе?“ — Уинуърд решително не харесваше идеята, че мохите оказват някакво влияние върху подсъзнанието на квазаманците. Измежду всички, с които беше говорил обаче, единствено той смяташе теорията на Моро за погрешна.