Тимъти Зан - Блекколар

— Практически навсякъде — вдигна рамене Бакши. — Единичен кораб може да проникне почти до всяко поделение дори близко до бойния фронт.

— Зная — отсече Лейт. — Имах предвид къде би могъл да кацне? Всичко на тридесет парсека е собственост на рикрилите или окупирано от тях.

— Виж, не ние създаваме тези правила — посочи Бакши малко разгорещено. — Те не ни искат разрешение преди да ни хвърлят в затвора.

— Прав си. — Лейт потри лице с ръка. — Извинявай. Имате ли представа къде ги държат?

— Разбира се. В затвора „Хенслоу“ на източния край на Стрип — каза Дан. — На дванадесет километра оттук.

— Добре охраняван, предполагам?

— Много добре. — Тремейн го изгледа с любопитство.

— За какво точно са ти необходими тези ветерани?

— За момента това е все още поверително — отговори Лейт.

— Виж, комскуер…

— Те са имали тежка нощ — прекъсна шефа си Бакши.

— Защо не си починат и да продължим разговора по-късно?

— Няма да е лошо — съгласи се Лейт.

Тремейн не изглеждаше много щастлив, но кимна.

— Добре. Джер, ще ги настаниш ли?

Дан кимна.

— Благодаря за гостоприемството — каза Лейт и стана.

— Няма защо. Починете си хубаво.

Щом вратата зад блекколарите се затвори, Тремейн бутна стола си назад и каза на Бакши:

— Благодаря, че спря този разговор, Сърли. Някакви коментари? — И огледа всички.

— Все още смятам, че идеята да ги докараме тук беше лоша — каза Ури Гринстейн, човекът с маслинена кожа отляво на него. Все още не знаем от какво са заплашени, а междувременно те вдигат сигурността на крак. Дори да са на наша страна…

— Ако — прекъсна го кротко Бакши.

— Да, ако . Блекколарите също са хора, комскуер, и не вярвам, че всички вие сте толкова благородни, колкото си мислите. Както казах, дори ако наистина са на наша страна, допълнителната активност на сигурността, която предизвикват, може да бъде сериозен проблем.

— Добър аргумент — съгласи се Джер Дан. — Ако рапортите от Румелианската област са показателни, колитата са готови да преобърнат цялата планета.

— Какво предлагаш? — попита Тремейн.

— Да ги изолираме — беше бързият отговор. — Да прекъснем контактите с всички други бойни групи, така че да рискуваме само каларандската.

— Това ще ни остави ли достатъчно човешка сила? — попита Бакши.

— Нали имаме дузина нови блекколари на разположение — изсумтя Гринстейн.

— Можем да задържим тук хората от Дженсън — каза Тремейн. — Това не е допълнителен риск, тъй като хората на Лейт вече знаят за тях. Други предложения? Добре тогава. Джер, искам да съобщиш на всички бойни групи да не се свързват с нас. Ури, ти ще се върнеш в Милер и ще предадеш новината на южната дивизия.

— Правилно — кимна Гринстейн. — И понеже Каларанд мълчи, няма да можеш да следиш търсенето на изгубения блекколар. Аз ще се заема с това.

— Благодаря. — Тремейн спря. — Като говорим за блекколари, някой забеляза ли нещо необичайно по време на тяхната фиктивна атака?

Последва миг тишина.

— Аз — каза Бакши. — Един от тях зае малко по-различна бойна стойка от другите.

Тремейн кимна.

— Аз също си мислех за това. В рапорта от Дженсън се казва, че те са от Плинри, но работят под покровителството на Земята. Чудя се дали…

— Мислиш, че този човек е земянин? — попита Дан.

— Може и да е — каза Тремейн. — От което възниква въпросът как е минал през земната служба за сигурност.

— Може би там няма такава — предположи Бакши. — В зависимост колко силно е била ударена Земята, там може да няма много останало за охраняване.

— Е, няма смисъл да умуваме. — Тремейн вдигна рамене. — Ще ги оставим да поспят четири-пет часа, но след това искам да зная какви точно са пълномощията на комскуер Лейт.

— И за какво точно е дошъл — добави Бакши.

Тремейн кимна тъжно.

— Особено това.

— Зная, че видях нещо — каза един от петимата запъхтени мъже от сигурността. Групата тъкмо минаваше през тясното дефиле и се изкачваше към отвесния бряг. — Като отражение от метал или стъкло. — Той посочи средата на скалистия, покрит с дървета склон пред тях.

— Продължи да наблюдаваш — посъветва го мъжът до него и хвана по-здраво лазерната си пушка, докато се оглеждаше. — И не забравяй, че е имал половин час да се придвижи, откакто си го видял.

Скрит зад едно дърво само на десет метра зад тях, Дженсън повиши оценката си за групата с една-две единици. Колкото и да изглеждаше неочаквана за тях тази работа на открито, те все пак бяха наблюдателни и водачът им съвсем не беше глупак. Нямаше начин да знае, в края на краищата, че Дженсън беше окачил резервния бинокъл на един клон преди час, когато беше забелязал групата да се изкачва към него. Целта беше да ги примами да се втурнат ликуващи към неговата предполагаема позиция, а надеждата — да оставят без охрана пътя, извеждащ от стръмнината. Дженсън обаче беше започнал да се съмнява дали групата ще се хване на уловката.