Тимъти Зан - Сделка за кобри

— Хората сами избират как и кога да носят собствените си мохи — каза той. — Някои само навън, други навсякъде. В Солас всички ли имат такова отношение към птиците?

Джин беше благодарна, че мракът на двора скри изчервяването й.

— Извинявай… не исках да бъда досадна. Просто съм любопитна. Както казах, нямам голям опит с тях.

За момент Доло не каза нищо. Джин се възползва от мълчанието да хвърли поглед наоколо. Дворът, достатъчно впечатляващ, гледан от прозореца, беше още по-впечатляващ от ниско. В оскъдната светлина от глобусите на надвисналия втори етаж се виждаха плодни дръвчета, храсти и малки скулптури. Вдясно се чуваше ромон на вода от малък фонтан, лекият ветрец носеше аромат на цветя.

— Красиво е — промърмори тя почти несъзнателно.

— Моят прадядо я е засадил, когато е построил къщата — каза Доло и в гласа му прозвуча нескрита гордост. — Дядо ми и баща ми малко са я променили, но в нея все още има много от древна Квазама. Във вашата къща има ли подобно нещо?

— Нашата къща има общ вътрешен двор с няколко други — каза Джин, спомняйки си видеофилмите, които беше проучвала. — Не е голям като този обаче. И, разбира се, не е толкова красив.

Думите още не бяха излезли от устата й, когато тишината на нощта бе нарушена от пронизителен рев.

Джин трепна, мислите й се върнаха към Авентини и горите, където нейната група се беше борила срещу рогати леопарди…

— Няма нищо — чу тя до ухото си гласа на Доло и неочаквано разбра, че той се е преместил по-близко до нея. — Просто скитащ рогат леопард се опитва да се прехвърли през стената.

— Просто? — попита Джин нервно. Мисълта за рогат леопард, който тича свободно наоколо… — Не трябва ли да се направи нещо?

— Всичко е наред, Джасмин Алвентин — повтори Доло. — Мрежата на стената е достатъчно висока, за да го държи отвън. Той или ще се откаже, или ще заплете лапи и бодили в мрежата и тогава нощната стража ще го убие.

Ревът отново прозвуча, този път по-яростен.

— Не трябва ли поне да отидем и да се уверим, че нещата са под контрол? — настоя тя. — Виждала съм какво… могат да направят… рогатите леопарди, когато са раздразнени.

— Е, добре. От звука разбирам, че е в нашата част на селото. Ти можеш да почакаш тук. След няколко минути се връщам. — Той я остави и се отправи към дълга стопанска постройка разположена в един ъгъл на двора.

— Чакай — извика Джин след него. — Искам да дойда с теб.

Той хвърли през рамо недоумяващ поглед и изръмжа:

— Не ставай смешна — И изчезна през една странична врата в стопанската постройка. Минаха няколко секунди. После с тихо бръмчене на предната страна на постройката се отвори голяма врата, от която излезе ниска кола. Движеше се съвсем тихо, което говореше за много модерен електродвигател. Втора врата, богато украсена с филиграни, се отвори към улицата.

Секунда по-късно Джин остана самичка.

„Е, това вече е прекалено — помисли си тя, докато вратата се затваряше. — Какво си мисли, че съм някакво безполезно и безпомощно девойче?“

„Разбира се, че си мисли така — припомни си тя и се намръщи. — Тяхното общество е силно патерналистично, забрави ли? Така че отпусни се, момиче, и се опитай да се успокоиш.“

Лесно е да се даде съвет, трудно е да се изпълни. Самата идея да бъде третирана, макар и временно, като човек втора категория я измъчваше. Но ако трябваше да остане неразкрита, тя нямаше друг избор, освен да приеме това положение.

Или най-малкото да не бъде хваната, че излиза извън него…

Ревът ставаше по-силен. Идваше от запад. Тя включи оптическите си усилватели и огледа вътрешния двор и прозорците и вратите на къщата към него. Не видя никого. Джин изтича към западния край на двора и отново го огледа, този път включвайки и инфрачервените сензори. Същият резултат: беше самичка и никой не я наблюдаваше. Тя погледна триетажната сграда извисяваща се над нея, прецени височината и скочи.

Малко беше прибързала с преценката си и секунда по-късно гледаше към покрива от въздуха. За щастие при строежа на къщата прадядото на Доло беше имал голяма слабост към орнаментите в каменната зидария и когато движението по инерция стигна връхната си точка и тя започна да пада, не й беше трудно да намери къде да се задържи. Като внимаваше да не вдига шум, Джин се заизкачва към билото на леко полегатия покрив. От него можеше да вижда голяма част от селото. Там, може би на километър на запад, беше защитната стена.

Стената изглеждаше точно като онези, които бе виждала на снимките на квазаманските села на север и на изток. Главната част, изградена от твърда глина, беше висока три метра и достатъчно здрава и дебела да издържи атаките на бололини, вътрешната страна бе боядисана така, че да се слива с гората зад нея. За разлика обаче от другите, които беше виждала, тази имаше едно подобрение: на два метра над стената се издигаше метална мрежа.