Тимъти Зан - Сделка за кобри

Джин долови някаква горчивина в гласа му…

— Звучи така, сякаш предпочиташ единственото такова семейство да е твоето — каза тя, без да се замисля.

— И ти ли така предпочиташ? — попита Доло.

Джин го погледна, стресната от въпроса, но откри на лицето му маска на безразличие.

— Начинът на живот, избран от твоето село, не е моя работа — отвърна тя внимателно. В каква ли местна политика се беше набъркала? — Ако зависеше от мен, аз бих избрала мир и хармония между всички хора.

Той я погледна за момент мълчаливо, после обърна глава.

— Мирът не винаги е възможен — каза строго Доло. — Винаги има някой, чиято главна цел е да съсипе другите.

Джин облиза устни. „Не го казвай, момиче!“

— Това ли е целта на Самънови? — тихо попита Джин.

Доло я погледна остро.

— Ако вярваш в такова нещо… — Той млъкна. Изглеждаше ядосан на себе си. — Не, нашата цел не е такава — каза той. — Между нас има далеч повече малки конфликти… а и отдавна ми омръзна да прахосвам енергия за такива глупости. Нашият истински враг е ей там, Джасмин Алвентин: не в градовете или отвъд зелените пояси на селото. — Той посочи небето.

„Истинският враг: ние. Аз.“ Джин преглътна.

— Да — промърмори тя. — Тук няма истински врагове.

— Хайде — каза Доло и тръгна обратно през малкия кръгов път. — Ще те заведа до големия пазар в нашата секция на селото. След това може би ще пожелаеш да видиш Външния зелен пояс и нашето езеро.

Пазарът беше разположен по продължение на едната страна на клиновидната секция на Самънови. Местоположението му очевидно беше избрано с оглед да обслужва както тяхната секция, така и онази оттатък пътя. И освен това беше най-познатото нещо, което Джин видя в Милика, почти точно фотокопие на пазарите, посетени от чичо й преди тридесет години. Лабиринт от малки павилиони, в които се предлагаше всичко — от храна и домашни любимци до строителни услуги и малки електронни прибори. Пазарът беше оживен и шумен. Джин никога не беше могла да разбере как някой може да продава в такава лудница, без да полудее; сега, когато го видя на живо, го разбираше още по-малко.

Докато си проправяха път през тълпата, тя следеше за мохи.

И наистина ги видя — сребърносини ловни птици, търпеливо стоящи на специалните еполети за кацане върху раменете на собствениците си — беше ги виждала на филмите от Квазама. Преди тридесет години на практика всеки възрастен беше бил съпровождан от птица. Сега, по една бърза оценка, хората с мохо на рамото бяха не повече от двадесет и пет процента. „Значи в градовете мохите силно са намалели — реши тя, като си спомни разговора с Доло от предната нощ, — докато в селата те са все още основна сила. Това ли е «въпросът за мохите», за който спомена Доло?“

И беше ли този въпрос една от основните причини за враждебността между селото и града, за която непрекъснато слушаше? Щом живеещите в градовете квазамански лидери най-сетне бяха разбрали, че мохите са опасни, щеше ли да има резултат, ако отвън се упражняваше малко натиск, за да се освободи от тях цялата планета?

Само че селата нямаше да се съгласят. Каквито и да бяха породените от мохите неблагоприятни дългосрочни последствия, не можеше да се отрече фактът, че те бяха невероятно добри телохранители… и хората в горите на Квазама определено се нуждаеха от тяхната защита. Джин лично се беше убедила в това.

Следователно предложението на Моро да развъдят на Квазама рогати леопарди наистина бе разрушило съюза, от който световете на кобрите толкова се бяха изплашили… с риск да направят този свят още по-опасен за неговите жители.

„Винаги има някой, чиято главна цел е да съсипе всички други“ — беше казал Доло. Бяха ли виновни световете на кобрите за това заключение? От тази мисъл стомахът й се сви.

Някой до нея я викаше: „Джасмин Алвентин“… „Уф… това съм аз“ — внезапно се сети тя.

— Извинявай, Доло Самън… какво каза? — попита тя и се изчерви от смущение и гняв от допуснатия гаф.

— Попитах дали има нещо, което би желала да си купиш — повтори Доло. — Все пак в катастрофата си изгубила всичко.

„Отново ли проверка?“ — зачуди се Джин. Нямаше представа какво може да носи една обикновена квазаманска жена, тръгнала в гората на лов за насекоми. „Не, вероятно просто е учтив — успокои се тя. — Не ставай параноичка, момиче… но и не ставай сантиментална.“

— Не, благодаря — отвърна тя. — Нямах нищо истински ценно с изключение на дрехите. Ако мога, когато си тръгна, да взема част от облеклото, което твоето семейство ми позволи да нося, ще ви бъда много задължена.