Тимъти Зан - Сделка за кобри

— Да ни помогнеш? — каза презрително той. — Страхотно! Една жена без семейство?… И каква помощ ни предлагаш?

Джин почувства, че се изчервява. „Брой до десет, момиче — заповяда си тя и стисна зъби. — Започваш да се отклоняваш от приетия образ.“

— Извинявай — каза смирено тя. — Не исках да кажа това. Просто си мислех… е, макар че моето семейство е умряло, аз наистина имам приятели.

— Градски приятели? — попита пренебрежително той.

— Е… да.

— Хм — изсумтя Доло, после въздъхна. — Нека да забравим за това, Джасмин Алвентин. Оценявам жеста ти, но и двамата добре знаем, че е само жест.

— Аз… съгласна съм да го забравим.

— Добре. Хайде ела да те заведа във Външния зелен пояс.

Скърцайки със зъби, тя наведе очи, както подобава на послушна квазаманска жена, и последва Доло по моста.

Вътрешният двор беше тъмен. Доло беше свършил късната си вечеря, съдовете и приборите бяха изнесени. И с тишината и самотата дойдоха мислите за Джасмин Алвентин.

Той не искаше да мисли за нея. Всъщност през последните няколко часа с големи усилия се потопяваше в работата, за да избегне мислите за нея. Давайки си вид, че е загрижен за още неукрепналото й здраве, той беше завършил разходката из Милика рано следобед и беше отишъл направо в мината да наблюдава работата по укрепването. След това се беше прибрал вкъщи и бе прекарал два часа над документите, които мината, изглежда, бълваше в обем не по-малък от отпадъците. Сега, след като беше отложил вечерята си, за да не трябва да я вижда на общата семейна трапеза, той се беше надявал, че пълният му стомах ще се съюзи с умората от деня и ще може да заспи.

Не се получи. Въпреки че се бе отпуснал върху възглавниците, натежал от храната и уморен, умът му препускаше като побеснял бололин. С, разбира се, само един въпрос на преден план.

Джасмин Алвентин.

Като момче любимата му история беше за Гордиевия възел; като млад мъж едно от главните му удоволствия бе да решава проблеми, които, подобно на Възела, бяха довели други хора до отчаяние. Джасмин Алвентин беше точно такъв проблем, Гордиев възел под формата на гостенка.

За нещастие този възел отказваше да се разплете.

Той въздъхна и се изправи. Беше отлагал това почти цял ден, надявайки се в своята гордост, че може да се отърве от този фантом без изкуствена помощ. Но не можа… и ако съществуваше дори и най-малка възможност Джасмин Алвентин да представлява заплаха за семейство Самънови, той беше длъжен да направи необходимото, за да го защити.

Личният му сейф с дрога беше вграден в стената като част от тоалетното обзавеждане на банята — един подсилен шкаф с достатъчно надеждна ключалка, която да обезсърчи и най-упоритите деца. Той имаше достъп до този свят на възрастните едва от една година и всеки път, когато отваряше шкафа, се чувстваше малко нервен. Бяха му казвали, че с времето ще свикне.

Доло дълго гледа в съдържанието на шкафа — чудеше се кое ще е най-добро за случая. Четирите червени етикета — различни видове стимуланти на ума — изкушаващо привличаха погледа му, но той се отказа от тях. Общото правило беше, че колкото е по-силна една дрога, толкова по-силна е реакцията след нея, а той нямаше особено желание да прекара нощ с кошмари или да се събуди с виене на свят. Затова избра слаб самохипнотизатор, който щеше да му помогне да систематизира фактите в рационална последователност. С малко късмет неговият собствен ум щеше да може да се ориентира сам. Ако ли не… е, в резерв имаше стимулантите.

Доло се върна на възглавниците, изпразни капсулата в кадилницата и я запали. От нея се издигна пушек — отначало тъничка ароматна струйка, след това все по-гъст и миришещ на масло. Той вдиша дълбоко и се опита отново да развърже Гордиевия възел, който беше Джасмин Алвентин.

Джасмин Алвентин. Загадъчната млада жена, оцеляла при „катастрофа“, която никой не беше видял и никой не можеше да потвърди. И подозрителното й по време пристигане в Милика, съвпадащо с оживената активност на дърводобивния бизнес на семейство Ийтра и новите поръчки за метали от Мангъс. С език на делови посредник, получил образование в града, но с маниери, повече подхождащи на несретник, низвергнат от доброто общество. А историите, които разказваше с нейния литературен език…

Въпреки изкуственото спокойствие от хипнозата, създадена от обгърналия го пушек, Доло даде израз на обзелите го чувства. „Искам да дойда с теб“ — беше казала тя… сякаш е нещо съвсем обикновено в тъмнината на нощта жена да се справи с рогат леопард. — „Нека да ти помогна…“ — абсолютно смешни претенции от самотна жена без семейство и без собствеността. Тя сякаш живееше в някакъв различен свят. Свят със свои правила.