Тимъти Зан - Сделка за кобри

— Аз й казах, че ще й осигурим превоз чак до Азрас. Ако искаш, можеш да я придружиш дотам.

— Благодаря ти, татко — отвърна сериозно Доло. — Това ще ми даде възможност да обсъдя и бъдещите доставки с някои от нашите клиенти там.

— Разбира се — кимна Круин. Доло помисли, че видя одобрение на лицето на баща си. — Тогава ще те оставя да спиш. Лека нощ, синко.

— Лека нощ, татко.

„Всичко е свършено — помисли си Доло, когато отново остана сам. — Утре тя си отива и край. Ще се върне в загадъчното село, от което е дошла, и вече никога няма да я видя.“ — От тази мисъл почувства някаква болка, може би дори малко гняв. Но трябваше да признае, че главната реакция беше облекчение.

Гордиевият възел най-после се беше разплел. Следващият най-добър ход беше да го махне от очите си.

„Един час — мислеше си Доло, докато двамата с Джасмин пътуваха по виещия се горски път към Азрас. — Още един час ще бъдем заедно и след това никога няма да я видя.“

Той обаче грешеше. Пътуваха заедно значително по-малко от един час.

— Това е лудост — промълви той, когато стражът затвори тежката северна врата на село Шага и колата спря. — Тук няма нищо, което можеш да желаеш.

— Откъде знаеш? — попита Джин, суетейки се за момент преди да може да отвори вратата. — Благодаря ти за возенето, Доло Самън…

— Ще ме чуеш ли за минутка? — изръмжа той, слезе и я погледна над купето на колата. — Ти не познаваш тази част на Квазама, Джасмин Алвентин… сама го призна. Уверявам те, че Шага не е по-близко до твоя дом от Милика.

— Разбира се, че е… с десет километра — отвърна тя.

Отдавна никой не беше говорил на Доло така и за момент той сякаш онемя. Джасмин се възползва от паузата да измъкне от задната седалка малката пътна чанта, която й бе дала майката на Доло.

— Добре, чудесно — най-после успя да каже Доло, когато тя затвори вратата и преметна чантата през рамо. — Значи сега си с десет километра по-близко до Азрас. И какво печелиш от това? Особено след като тук вероятно никой няма да предложи да те закара до Азрас? Престани с тази глупост. Връщай се в колата.

Тя го погледна над покрива на колата… и отново това не беше поглед, който беше свикнал да получава от жена.

— Виж, Доло Самън — каза тихо Джин. — Има нещо, което искам да свърша… самичка… и трябва да го свърша тук. Моля те не ме питай повече. Просто ми повярвай, когато ти казвам, че колкото по-малко работа имаш с мен, толкова по-добре.

— Добре тогава — отсече той. — Щом така искаш. Довиждане. — Почувствал, че лицето му гори, той се качи в колата, включи на скорост и продължи към центъра на селото.

Но не отиде далече. За разлика от Милика, Шага беше строена хаотично, улиците на селото бяха криви и Доло не беше минал повече от сто метра, когато образът на жената в огледалото за задно виждане изчезна зад завоя. След по-малко от две минути той се върна на мястото, където я беше оставил.

Нямаше причина, поради която да е решила да остане в Шага. Това можеше да означава единствено, че онова, което цели, е замислено отдавна. Тя или беше решила да се върне в Милика по неизвестни нему причини… и също толкова неизвестни цели… или щеше да се срещне с някого тук. И двете предположения му даваха достатъчно основание да я проследи.

Но каквато и да беше целта й, тя, изглежда, не включваше центъра на селото. Той подкара предпазливо към северната порта и видя Джасмин да се отдалечава бързо, успоредно на стената. Доло намали малко, за да е достатъчно далеч зад нея. В тази част на Шага имаше малко сгради и това означаваше, че може да я следи от приемливо разстояние, но и че тя по-лесно може да го види.

Джин обаче очевидно не допускаше, че някой може да я наблюдава. Нито веднъж не погледна през рамо… И продължи да върви. Доло забеляза, че се насочва към стената.

Смяташе да се изкачи на стената и да излезе отвън? Беше смешно. Щеше да изчезне от Шага може би без никой да я види, но къде можеше да отиде? „Навън на горския път, ето къде — помисли си мрачно той — сред рогати леопарди и крисджо. На десет километра от най-близкото безопасно място.“

И все пак тя очевидно се беше насочила към стената. Доло прехапа устна и се запита дали първоначалната му оценка все пак не е права. Може би тя просто беше глуповата и лекомислена.

Джин стигна до стената, спря и се огледа. Навярно търсеше стълба. Доло се напрегна. Дали щеше да го види в колата?…

В следващия миг Джин беше на върха на стената.

Доло ахна от изненада. Боже Господи! Никакво катерене, никакво засилване и скачане… просто присви колене и се метна.