Тимъти Зан - Сделка за кобри

Към вонята се прибави и болка.

Болка, каквато никога по-рано не беше изпитвал — нажежени игли го пробождаха и се въртяха, разкъсваха месата му. Той се чу като отдалеч, че пищи; усети, че усилията му да отблъсне звяра от себе си само правят болката още по-силна. Едното му око беше затворено от нещо, което го удари; с другото видя Джасмин да тича към него — лицето й бе като на ангел-отмъстител. Ръцете й се протегнаха… „Не — опита се да изкрещи той, — не го сваляй от мен…“

И тогава от ръцете й сякаш блесна светлина… и забитите в лицето му нокти неочаквано спряха да се движат.

— Доло! — извика Джасмин и внимателно смъкна звяра от него. — О, Господи… добре ли си?

— Аз… да, мисля, че съм добре — успя да каже той, борейки се да възстанови достойнството си пред тази жена. — Какво стана?

— Опита се да застреляш един рогат леопард — каза тя строго, докато сваляше ръцете му от изподраните му бузи, за да прегледа раните му. — Успехът не беше пълен.

Той погледна безжизнения труп на звяра.

Главата му беше откъсната! Изгорена!

— Слава на Бога! — въздъхна Доло. — Тази светкавица беше… — И млъкна, по гърба му пропълзя странно усещане. Вторият нападател… видя къде го беше захвърлила Джасмин. Мохото на рогатия леопард, разбира се. Също обгорено.

Той бавно погледна Джасмин Алвентин. Джасмин Алвентин, некултурната жена, която се беше появила отникъде… и която беше минала самичка през гората… и чиито ръце бълваха смъртоносен огън.

Накрая всичко стана ясно.

— Боже Господи! — изстена той.

И за свой вечен срам изгуби съзнание.

Доло беше в безсъзнание само десетина минути. Все пак това време беше достатъчно на Джин да превърже раните му, да превлече труповете на рогатия леопард и на мохото надалеч преди да са привлекли лешоядите и да нарече себе си с всички синоними на идиот, които знаеше.

Най-лошата част беше признанието, че нейните критици от Съвета бяха прави. Напълно. Тя просто не притежаваше онова, което беше необходимо, за да бъде кобра — емоционална устойчивост, способност да държи вниманието си съсредоточено върху задачата. Не притежаваше дори елементарна интелигентност.

Джин погледна Доло и стисна зъби толкова силно, че я заболяха. Това бе краят… задачата бе провалена. Само час след като той се върнеше в дома си, половината планета щеше да я подгони. Не й оставаше нищо друго, освен да се скрие в гората и да чака с напразната надежда, че по някакъв начин ще успее да се свърже със следващата изпратена от световете кобра група. Независимо колко дълго трябваше да чака.

Не че имаше някакво значение. В този момент за всички засегнати най-добре щеше да е тя да умре тук.

Доло изстена и притисна ръце до гърдите си. След минута щеше да дойде в съзнание и за момент Джин се запита дали ще е безопасно да го остави тук самичък. Във всеки случай пътят беше на не повече от двадесет минути, а раните му нямаше да го забавят толкова много. Пък и той имаше пистолет.

Джин въздъхна и бързо се огледа. В края на краищата нямаше голям смисъл да убива рогат леопард и мохо, за да спаси един човек, а после да го остави самичък в гората, за да попадне на друга опасност.

Когато отново погледна към него, очите му бяха отворени. Гледаше я.

Няколко секунди никой от двамата не проговори. После Доло пое тежко дъх.

— Ти си демон-боец — изграчи той. В гласа му нямаше въпрос.

Нито нещо, което да изисква словесен отговор. Джин просто кимна и зачака. Доло вдигна ръце до бузата си и внимателно опипа носната кърпа, с която Джин го беше превързала.

— Колко… лошо съм ранен?

Очевидно се мъчеше да се държи естествено.

— Не много лошо — увери го тя. — Някои от раните са дълбоки, но мисля, че няма засегнат главен мускул или нерв. Сигурно обаче адски болят.

На устните му се появи лека усмивка.

— Позна — призна той. — Предполагам, че нямаш със себе си никакви болкоуспокояващи.

Тя поклати глава.

— Тук не, но наблизо. Ако чувстваш, че можеш да вървиш, ще отидем да ги вземем.

— Къде са?… В разбития космически апарат?

Джин се намръщи. Значи в края на краищата бяха намерили совалката.

— Ти си добър актьор — каза тя злобно. — Бях готова да се закълна, че никой от вас не знае за катастрофата. Не, болкоуспокояващото е в моята чанта, скрита близко до пътя. Освен ако вашите хора вече не са я отмъкнали, разбира се.

Тя го хвана за ръката да му помогне да се изправи, но той я спря.

— Защо? — попита Доло.