Тимъти Зан - Сделка за кобри

По средата на тази мрежа, заплел четирите си крака, висеше рогатият леопард, който беше чула да реве.

Джин прехапа устна. Под животното имаше няколко души, въоръжени с големи пистолети. Тя се напрегна, но въпреки че оптическите й усилватели бяха включени на максимално увеличение, не можа да види дали Доло е между тях. „Вероятно не — каза си тя. — Не би могъл толкова бързо да отиде там.“

В този момент до стената спря кола и от нея слезе Доло.

Той каза нещо на мъжете и двама от тях сложиха стълба, качиха се на стената и застанаха от двете страни на рогатия леопард. Под тях Доло и другите вдигнаха пистолетите си — стискаха ги с две ръце като опитни стрелци. Очевидно искаха да убият хищника и да вземат трупа преди той да падне на земята отвън.

„Идиоти“ — помисли си Джин и сърцето й забумка в ушите. Ако разсеяни куршуми или рикошети не удареха мъжете горе, имаше голяма вероятност рогатият леопард да ги нарани в предсмъртните си конвулсии. С тяхната децентрализирана нервна система рогатите леопарди трудно се убиваха и умираха много бавно.

В усиленото й зрение огънчетата от пистолетите бяха като слънчеви отблясъци по вълнуваща се вода. Тя прехапа устна… и когато звукът от скорострелните пистолети достигна до нея, всичко беше свършило. Още преди трупът на рогатия леопард да провисне на мрежата, мъжете бързо започнаха да освобождават заплетените му в мрежата предни крака. Още двама — Джин дори не ги беше видяла на стената — хванаха горния край на мрежата, прехвърлиха се от страната на рогатия леопард и в следващата секунда хванаха задните му крака. После четиримата вдигнаха трупа през мрежата и го пуснаха на земята.

Когато двамата мъже се прекатериха отново през мрежата, Джин облекчено си пое дъх. Разбира се, тези хора знаеха какво правят — в края на краищата те имаха опита на цяло едно поколение, за да знаят как да се справят с рогатите леопарди, пратени им от световете на кобрите. Не трябваше да се безпокои за квазаманците.

Което означаваше, че може да съсредоточи цялото си внимание върху собствената си безопасност.

Доло вече се връщаше с колата. Джин внимателно отиде до края на покрива. Със серводвигателите на краката и покритите с тънки керамични пластинки кости, които щяха да поемат удара, най-бързият начин да слезе беше просто да скочи във вътрешния двор. Но имаше опасност шумът да е силен и някой да го чуе, а след стрелбата, на която бе станала свидетел, тя не изпиташе желание да рискува. Тя облиза устни, изви сервоусилените си пръсти като куки и започна да се спуска по каменната фасада.

Беше преминала почти един етаж, когато звуковите усилватели уловиха бръмченето от отварянето на външната врата. Джин стисна зъби и скочи на земята. Когато Доло пристигна и я потърси, тя вече седеше на една ниска пейка под някакво дърво и го чакаше.

— Добре ли си? — попита тя.

— О, разбира се — кимна той. — Един рогат леопард се беше заплел в мрежата на стената. Нямаше никакви проблеми.

— Добре — каза Джин и се изправи. — Е, тогава…

И внезапно спря, защото дворът се завъртя пред очите й.

— Какво ти е? — извика разтревожено Доло и я хвана за ръката.

— Зави ми се свят — отвърна Джин и тежко преглътна. Макар че серводвигателите бяха поели по-голяма част от усилието, скачането на покрива и слизането после й се бяха отразили по-силно, отколкото си даваше сметка. — Май не съм се възстановила толкова добре, колкото си мислех.

— Да извикам ли носилка?

— Не, не, добре съм — увери го тя. — Много ти благодаря, че ме доведе тук… Надявам се, че не съм отнела много от времето ти.

— За мен беше удоволствие, Джасмин Алвентин. Хайде, да тръгваме…

Доло настоя да я придружи чак до нейния апартамент въпреки уверенията й, че наистина се чувства добре. А когато стигнаха до вратата, искаше да събуди Ася. Наложи се Джин да използва цялото си красноречие, за да го убеди, че ще може да стигне от вратата до леглото без помощ.

Дълго след като стъпките му заглъхнаха в коридора тя гледаше тавана над леглото си, слушаше ударите на сърцето си и мислеше за скорострелните пистолети. След известно време сред комфорта и лукса на Самъновата къща започна да се успокоява… но една мисъл продължаваше да гложди ума й. „Цялата Квазама е един голям богат вражески лагер“ — непрекъснато им беше повтарял Лейн.

Сега за първи път тя наистина го повярва.

Събуди се от приятния аромат на топла храна, отвори очи и видя на масичката до прозореца солидна закуска.