Тимъти Зан - Сделка за кобри

Доло най-после успя да отвори уста.

— Може би ще искаш да се разходиш във вътрешния двор — предложи той. — Ние с баща ми вече си свършихме работата и за мен ще бъде чест да те придружа.

Видя как в очите й трепна изненада.

— Защо… за мен е чест — отвърна тя. — Но само ако наистина това не ти пречи.

— Ни най-малко — отвърна Доло и стана. Беше очаквал тя да посочи някакво извинение, за да откаже предложението му… ако беше дошла с някаква тайна поръчка и не искаше някой от семейство Самън да я наблюдава. Но сега, след като бе направил предложението, той не можеше да се откаже. — Разходката ще е кратка обаче — добави той.

— Чудесно — съгласи се тя. — Не ми се спи много, но пък все още не съм се възстановила напълно.

Доло се обърна към баща си.

— С твое разрешение…

— Разбира се — кимна Круин. — Не стойте много. Искам сутринта да отидеш в мината заедно с първите копачи.

— Да, татко. — Доло се поклони, после се обърна към пазачите. — Можете да се върнете на постовете си — каза им той. — Хайде — добави Доло към Джасмин и посочи вратата. — Ще ти покажа вътрешния ни двор. И докато се разхождаме, можеш да ми разкажеш по какво се различава нашият дом от твоя.

„Чудесно — сърдито си помисли Джин, когато излязоха от кабинета на Круин и се отправиха по коридора към украсеното стълбище. — Наистина чудесно. Разходка на лунна светлина със сина на местния първенец и разговор за един дом, в който никога не си била. Страхотен начин да започнеш една акция, момиче.“

Когато първоначалната паника премина, Джин разбра, че положението не е чак толкова лошо. Тя беше проучвала стотици сателитни снимки на квазамански градове. И което бе по-важно, беше разглеждала всички направени от непосредствена близост през допълнителните „очи“ на чичо й Джошуа видеофилми, когато той и баща й са били в Солас преди тридесет години. Каквито и промени да бяха настъпили оттогава, тя най-малкото не трябваше да изсмуква историята от пръстите си.

Макар че може би щеше да е по-безопасно изобщо да избегне разговора за Солас… и може би по време на разговора да научи нещо.

Докато вървяха, тя погледна назад към отдалечаващите се пазачи и се престори, че леко потрепери.

— Нещо не е в ред ли? — попита Доло.

— О, не — увери го тя и пое дълбоко дъх. — Просто… мохите. Малко ме е страх от тях.

Доло се обърна.

— Мохи наистина има — каза язвително той. — Или може би предпочиташ да не защитаваме нашия дом по най-добрия възможен начин?

— Не, не исках да кажа това — поклати глава Джин. — Аз разбирам нуждата ви от тях, разположени сте толкова навътре в гората и така нататък. Просто не съм свикнала да виждам тези опасни птици толкова близко до мен.

Доло изсумтя.

— А стадата бололини, които вие позволявате да препускат през Солас, не се ли смятат за опасни?

— По-интелигентните от нас стоят колкото се може по-далеч от тях — отвърна тя.

— Което прави кмета Капарис и неговите хора два пъти по-глупави, така ли?

Кой, по дяволите, бе кметът Капарис? Някой, когото се очакваше тя да познава?

— Какво имаш предвид? — предпазливо попита тя.

— Имам предвид, че той има мохо и участва с хората си в стрелба по бололини, когато те влязат в града — отвърна Доло. — Или Азрас не се смята за град, тъй като се намира на края на Източния ръкав заедно с нас, провинциалистите?

Ясно. Азрас беше име, което тя знаеше: град в Плодородния полумесец, на югоизток оттук и на около петдесет километра югозападно от загадъчния покрит комплекс, който беше дошла да проучи.

И с тази макар и оскъдна полезна информация щеше да е разумно да прояви малко по-голяма сдържаност.

— Прощавай — каза тя. — Не исках да прозвучи надменно или като предразсъдък.

— Няма нищо — промърмори смутено Доло. Стигнаха до края на стълбището и той я поведе към голяма двойна врата. — Аз също не трябваше да реагирам така остро. Но ми е дошло до гуша от градовете и техните възражения по въпроса за мохите. Може би в Солас те създават повече проблеми и представляват по-голяма опасност, но там вас не ви застрашават нито рогати леопарди, нито крисджо.

— Разбира се — промърмори Джин. През последните тридесет години, най-малкото в някои градове, присъствието на мохите се беше превърнало от практически повсеместно в практически несъществуващо. До каква степен тази тенденция бе засегнала селата? — Главно когато излизате ли ги вземате? — попита тя.

Забеляза, че вратата към двора не се охранява както коридорите на горния етаж. Доло отвори и я погледна малко странно.