Тимъти Зан - Сделка за кобри

— Събудих се — отвърна Джин — и тъй като не можах отново да заспя, реших да се поразходя.

Изразът на пазача с нищо не показа дали това обяснение му е прозвучало убедително.

— Почти всички вече спят — каза той, погледна към дъното на коридора и бързо даде знак с ръце. Джин също погледна натам и видя, че коридорът извива, вероятно следвайки периметъра на вътрешния двор, който се виждаше от прозореца. В дъното имаше други двама пазачи и единият вече правеше знаци на някого по-нататък. Тези пазачи също бяха с мохи.

— Ще проверя дали някой от семейство Самън, който може да те приеме, е буден — каза пазачът.

— Всъщност не е необходимо… — започна Джин.

Беше много късно. Пазачът в дъното вече жестикулираше в отговор.

— Свети в личния кабинет на Круин Самън — каза пазачът до нея. — Охраната там ще те придружи.

— Това наистина не е необходимо — възрази Джин. Сърцето й се беше свило. Ако това беше същият Круин Самън, когото вече беше идентифицирала като най-стария представител на фамилията… — Не искам да го безпокоя ненужно.

— Круин Самън иска да бъде информиран, ако желаеш развлечение — тихо каза пазачът и Джин преглътна по-нататъшните си възражения. Охраната очевидно беше инструктирана как да се държи с нея… и освен това отказът на този етап можеше да се изтълкува неправилно.

— Благодаря — каза тя. И като си наложи да върви спокойно, тръгна по дългия коридор към мъжете с мохите, които я чакаха…

Круин Самън се облегна на възглавниците, на лицето му бе изписана смесица от раздразнение и дълбок размисъл.

— Докъде провери?

— Целия път до Шага и след това до Табрис — отговори Доло. — Не намерихме абсолютно нищо. Нито кола, нито трупове, нито следи на кола в гората.

Круин въздъхна и кимна.

— Така. И какво е заключението ти?

За секунда Доло се поколеба, после с нежелание отвърна:

— Тя лъже. Измислила е катастрофата, дори може би сама си е нанесла тези рани, за да проникне в нашата къща.

— Не намирам основания да споря с теб — каза Круин, — но ако е така, ми се струва, че положените усилия не се оправдават. Има много по-лесни начини, с които би могла да постигне същото.

Доло стисна устни. Това беше аргументът, който не преставаше да го измъчва.

— Зная, татко. Но може ли някой да каже каква сложна схема са измислили нашите врагове? Може би искат да ни ангажират в опити да разгадаем нейните тайни и да изпуснем от внимание главния им удар.

— Вярно. Съгласен съм. Какво ще ме посъветваш — да се обадя ли на кмета Капарис да се свърже с властите в Солас?

— Тъй като изглежда достатъчно ясно, че тя е внедрена в нашата къща — каза Доло, — не мисля, че това ще ни помогне много. Такава проверка само ще потвърди, че тя лъже за своя дом, а междувременно тя може да предупреди своите приятели, че е заподозряна.

— Прав си. — Круин замълча, после въздъхна и поклати глава. — Чувствам, че възрастта си казва думата, синко. Преди години с удоволствие щях да приема предизвикателството на една такава битка на интелекти. Сега виждам единствено опасността, която представлява тази жена за моето семейство и моя дом.

Доло облиза устни. Рядко в живота си бе получавал такъв свободен достъп до душата на баща си и това беше едновременно смущаващо и малко изнервящо.

— Дълг на главата на нашето семейство е да се грижи за благосъстоянието на този дом — каза той сдържано.

Круин се усмихна.

— В такъв случай това се отнася до твоето собствено бъдеще. Мисълта за такава голяма отговорност плаши ли те?

Лекият шум, прозвучал от долния край на бюрото на Круин, спаси Доло от необходимостта да отговаря на такъв неудобен въпрос.

— Влез — каза Круин Самън във вградения микрофон. Вратата се отвори и Доло се обърна. Влязоха двама пазачи от женското крило на къщата. И между тях…

— Джасмин Алвентин — каза тихо Круин, сякаш присъствието й не го изненада. — До късно си будна.

— Прощавайте, ако съм нарушила границите на вашето гостоприемство — каза жената и направи знак на уважение по нейния странен начин. — Събудих се и си помислих, че мога да се поразходя.

— Страхувам се, че в Милика няма много нощни развлечения — каза Круин. — За разлика, предполагам, от онези, с които си свикнала в големите градове. Да наредя ли да ти донесат храна и напитки?

— Не, благодаря. — Тя поклати глава. Доло не видя никакви следи на смущение върху лицето й.

— Много ми е неудобно, че ви прекъснах работата… не бих искала да ви безпокоя повече.