Тимъти Зан - Сделка за кобри

— С нетърпение очаквам да разгледам вашата къща и селището ви — каза тя.

И за втори път състраданието, изглежда, изчезна от очите на Доло.

— Да — каза той сдържано. — Сигурен съм.

Джин свикна изненадващо лесно с помощта на прислужничката.

Изключение беше банята. Тя не се беше къпала в компанията на друг от десетгодишна и сега й беше едновременно и странно, и малко смущаващо до нея да стои човек, готов да й подаде дрехите, сапуна и хавлията. Самата гореща вода беше чудно хубава, банята бе по-луксозна от всички, които бе виждала, камо ли пък ползвала, но независимо от всичко тя съкрати къпането до минималното разумно време.

След като мина къпането обаче положението значително се подобри. Ася й поръча богата вечеря и я настани до прозореца, от който се откриваше великолепна гледка към вътрешния двор. „Нещо като суетене на цялото семейство около болен — помисли си Джин, когато Ася я сложи да седне и започна да сервира. — Плюс по-малка сестра, която можеш да командваш както си искаш.“ — Последната роля си спомняше твърде добре.

Храната не беше с толкова странен вкус, колкото се страхуваше, че ще бъде, и Джин се изненада, че изяде всичко, което й поднесе Ася. Травмата от падането и другите й рани, комбинирани с пет дни пост, бяха изострили апетита й повече, отколкото подозираше.

И очевидно беше и уморена. Едва успя да завърши храненето, когато усети сънят отново да затваря клепките й. Джин остави Ася да раздига, върна се в спалнята и се съблече. „Дали не са ми сложили дрога в храната?“ — мина й през ума.

Но даже и така да беше, нищо не можеше да направи. Докато беше в Милика и в къщата на Самънови, тя беше в тяхна власт. Най-добре да се прави колкото се може на по-наивна и по-малко да хитрува… и да се постарае да възстанови силите си.

Когато се събуди, стаята беше тъмна — само слаба светлина се процеждаше през тежките пердета на прозореца.

— Ася — прошепна тя и включи усилвателите си на светлина. Не последва никакъв отговор. Джин бързо огледа стаята и установи, че е сама. Включи звуковите усилватели и улови звуци от леко дишане зад вратата, водеща към мястото, където се намираше банята. Спомни си, че беше забелязала там легло. Стана, отиде тихо до вратата и погледна.

Ася беше там, сгушена под едно одеяло, и спеше. За един дълъг момент Джин остана загледана в нея, обмисляше какво трябва да направи… и неочаквано се сети, че никой от Самънови, които беше видяла досега, не беше придружаван от мохо. Нито беше облечен с дрехи, пригодени за носене на мохо.

Тя се намръщи. Беше ли успял планът? Бяха ли успели да отделят квазаманците от техните птици телохранители? „Ако е така, това обяснява тяхната реакция, когато им казах, че съм от Солас — помисли си тя. — Може би е започнала голямата вражда между селата и градовете.“

За нещастие беше напълно възможно поради някаква причина Иврия и Доло да са оставили мохите си преди да дойдат при нея. Тя трябваше да разбере със сигурност това… и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Джин погледна към вратата, през която следобед бяха влезли нейните посетители. Съмняваше се, че предложеното от Доло гостоприемство включва среднощни разходки, но, от друга страна, никой не беше казал, че е затворничка тук. Джин отиде до гардероба, извади дрехите си и тихо се облече. После, наострила всичките си сетива, отвори вратата и излезе.

Беше приблизително по средата на дълъг коридор. Мъжделивата индиректна светлина бе достатъчно силна, за да вижда без помощта на оптични усилватели. В двата края имаше сводове, които водеха към други помещения. Всичко беше изискано, с изящни линии и навсякъде със златни и пурпурни филиграни.

Всичко това тя видя с периферното си зрение. Вниманието й беше насочено главно към единия край на коридора, където стояха двама униформени мъже.

На рамото на всеки блестеше сребърносиньо мохо.

За секунда Джин се поколеба, но беше много късно да се връща. Охраната я беше видяла и ако засега бе събудило в тях само слабо любопитство, връщането й в стаята можеше да възбуди интерес. В другата посока… Тя погледна назад и видя в другия край на коридора още двама души. Джин скръцна със зъби, обърна се и тръгна по коридора. Вървеше колкото се може по-спокойно.

Пазачите я гледаха как върви към тях. Когато ги доближи, единият пристъпи напред.

— Привет, Джасмин Алвентин — каза той и докосна с пръсти челото си. — Ние сме на твоите услуги. Къде искаш да отидеш по това време на нощта?