Тимъти Зан - Сделка за кобри

— Недей губи… време… — Той се закашля и на устните му се появиха капчици кръв.

— Не говори — каза Джин и се опита да скрие ужаса, изписал се на лицето й. — Просто се отпусни. Моля те.

— Няма… полза… — прошепна той. — Махни… махни се… оттук… Някой… нещо идва. Сигурно е…

— Питър, моля те, не говори — повтори тя. — Другите… Манди и Рейф… Всички са мъртви. Трябва да те спася…

— Няма… шанс. Боли… много… задачата, Джин… ти трябва… трябва да… — Той отново се закашля, този път по-слабо. — Махни се… махни се… някой… се про… мъква.

Гласът му заглъхна. За момент тя остана на коляно до него, разкъсвана между противоречиви задължения. Той беше прав, разбира се, и колкото повече умът й се отърсваше от шока, толкова по-ясно тя разбираше колко кратък става фаталният срок, пред който е изправена. Совалката беше свалена от някого… и онзи, който беше направил това, щеше да дойде да види резултатите от работата си.

Но да побегне сега би означавало да остави Тодор тук. Самичък. Да умре.

— Не мога да те оставя, Питър — каза тя. Последната, дума се превърна в ридание. — Не мога.

Не последва никакъв отговор… и още докато го гледаше безпомощно, спазмите в крайниците му престанаха. Тя го гледа още един миг, после посегна и докосна шията му.

Беше мъртъв.

Джин внимателно дръпна ръката си и пое дълбок, разтърсван от конвулсии дъх. Очите й се напълниха със сълзи.

От кутретата на Тодор блеснаха кратки сияния: новата вградена в оборудването саморазрушаваща се система се беше задействала и бе изпратила тока от кондензаторите на бронебойния лазер към нанокомпютъра и системите на серводвигателите, за да разруши електрониката и оръжията, така че квазаманците да не могат да реконструират нищо, ако намерят тялото му и започнат да го проучват.

Не. Не ако го намерят — когато го намерят. Тя затвори очи и се замисли. Това беше… колко време бе минало от катастрофата? Погледна хронометъра, който бе включила точно преди експлозията.

Бяха минали почти седемдесет минути.

Джин скръцна със зъби. Седемдесет минути! Господи, беше по-лошо, отколкото си представяше. Сигурно всеки момент щеше да чуе самолета на квазаманците, дошъл да огледа останките на совалката, а последното нещо, на което беше способна сега, беше да се бие. Тя се хвана за седалката на Тодор, изправи се и тръгна към носа на совалката.

Пилотската кабина беше още в по-лошо състояние от пътническата — очевидно бе оцеляла от експлозията, но бе поела главния удар при падането. Един поглед й беше достатъчен, за да остави всяка надежда, че може да се обърне към „Южен кръст“ за съвет или помощ — радиото и лазерните комуникационни средства на совалката бяха безнадеждно потрошени.

Което означаваше, че ако „Южен кръст“ не е открил, че нещо не е наред, тя оставаше съвсем самичка.

Баринсън и пилотът — тя така и не беше научила името му — бяха мъртви, разбира се, притиснати от сила, надвишаваща защитата на предпазния колан и противоударната възглавница. Тя не ги погледна втори път — трябваше да излезе колкото се може по-бързо от совалката. Зад седалката на Баринсън, изскубнато от мястото си при удара, се намираше онова, което беше останало от „компактния пакет“ на групата, съдържащ аерофотокарти, апаратура за сканиране на малко разстояние, търговски стоки и основния комуникатор. Тя го взе и пак отиде в пътническата кабина, където беше струпана останалата апаратура. Нейният пакет за оцеляване беше напълно запазен, тези на другите също; Джин го взе, за по-сигурно грабна и пакета на Сан. Погледна дупката. Нямаше как да се измъкне през разкривените железа. Отиде до аварийния изход и дръпна дръжката на люка.

Не се отвори.

— По дяволите! — изръмжа Джин. Напрежението й премина в ярост. Тя се завъртя на десния си крак, залюля левия и изпрати изгарящ бронебоен лазерен лъч в изкривения метал.

Изстрелът беше последван от виолетови петна пред очите й и стотици разтопени метални капчици, но нищо повече. „Добре — каза си Джин и примигна през неочаквано появилите се сълзи. — Само без истерия, момиче. Успокой се и се опитай да мислиш рационално.“ Огледа вратата, откри местата, където заяждаше, и стреля в тях с бронебойния лазер. После прехвърли цялото тегло на тялото си върху лявото коляно, трепна от болка и ритна люка точно по средата. Той се открехна няколко сантиметра. Още няколко ритника и пет-шест изстрела и люкът се отвори достатъчно, за да се измъкне навън.

Бяха планирали да кацнат един час преди зазоряване, но поради непредвиденото забавяне в гората вече беше станало достатъчно светло и тя изключи усилвателите на светлина. Джин вдиша изненадващо ароматния въздух и се огледа.