Тимъти Зан - Сделка за кобри

Джин погледна Сан. Той вдигна едва забележимо рамене, отговаряйки на мислите й: нямаше смисъл да се задават въпроси, на които още нямаше отговор.

— Добре. — Баринсън огледа насядалите около масата. — До слизането на планетата имаме три дни и през тези три дни искам всички да се постараете да заприличате на квазаманци. Ще носите нашите заместители на квазамански дрехи, ще ядете храна най-близко приближение до квазаманската, която ние ядохме преди тридесет години… и най-важното — ще говорите помежду си само на квазамански. Изискването е абсолютно задължително. Няма да говорите на англик с никого, дори с екипажа на „Южен кръст“. Ако някой от тях ви говори, ще се правите, че не разбирате. Ясно ли е?

— Не отивате ли прекалено далеч? — попита Хариман и се намръщи.

— Мнозина квазаманци знаят англик — тихо каза Джин. — Някои дори го говорят доста добре. Ако се усъмнят в нас, може би ще възложат на някой от тези хора да ни следи.

— Правилно — каза Баринсън. — Старият трик за внедряване на шпионин, който говори местния език. Ще ми се никой от вас да не се хване на въдицата.

— Разбираме — отвърна на квазамански Сан. — Ние, демоните бойци, няма да се хванем.

— Надявам се. — Баринсън го погледна право в очите. — Защото ако някой от вас се хване, вероятно ще му излезе през носа.

Совалката се отдели от „Южен кръст“ и бавно се заспуска към Квазама. Мъглява светлина очертаваше линията на изгрева на луната. Загледана през малкия люк отляво, Джин облиза изсъхналите си устни и се опита да успокои сърцето си. „Стана — каза си тя. — Почти стана.“ Нейната първа задача като кобра — нещо, за което беше мечтала, откакто се помнеше. А сега, когато моментът бе дошъл, тя не чувстваше нищо освен тих ужас.

„Край на мечтите за героичния демон-боец“ — помисли си тъжно тя.

— Летяла ли си преди? — попита я тихо Сан от седалката срещу нея.

— Само с въздушна кола. С космическа совалка ми е пръв път — отговори Джин, благодарна, че въпросът му отклони вниманието й от люка. — И никога над вражеска територия.

Той се засмя, но нервността в очите му си остана.

— Ще се справим — увери я той. — Тържествени паради и канонизиране, помниш ли?

Тя също се засмя.

— Разбира се. — Пресегна се и хвана ръката му. Беше студена като нейната.

— Навлизаме в атмосферата — чу се гласът на пилота откъм осветената в червено пилотска кабина. — Ъгъл на подхода… с точност до секунда.

Джин скръцна със зъби. Разбираше всички основания за извършване на такова безмоторно слизане — светлините от гравитационните двигатели на кораба щяха да се видят съвсем ясно на фона на нощното небе, — но зловещата тишина я правеше още по-нервна. Тя се опита да не си представя как планетата се е втурнала към тях да ги удари…

— Охо! — промърмори пилотът.

— Какво има? — попита грубо Баринсън от седалката зад него.

— Току-що над нас премина радарен лъч.

Устата на Джин съвсем пресъхна; Сан стисна по-силно ръката й.

— Но не могат да ни засекат, нали? — попита Баринсън. — Трофтите казаха, че…

— Всичко е наред — увери го пилотът. — Просто се изненадах, че сканират толкова далеч от Плодородния полумесец.

— Квазаманците са параноици — промърмори Лейн.

Предполагаше се, че квазаманците вече няма да са враждебно настроени. Предполагаше се, че със слизането на мохите от раменете им те са станали други. Това беше целият смисъл на изпращането на планетата на авентински рогати леопарди преди тридесет години. Ако това не бе дало желания резултат…

Тя тръсна глава да се отърси от тези мисли. Скоро щяха да разберат дали е дало, или не желания резултат. Дотогава нямаше никакъв смисъл да се тревожи.

— Тържествени паради — промърмори Сан, неправилно разчел мислите й. Все пак това помогна и тя му благодари с усмивка.

Минутите се точеха бавно. Странният далечен вой на въздуха извън корпуса на совалката нарасна, после затихна и всичко освен най-ярките звезди бавно започна да потъва в сгъстяващата се около тях атмосфера. Джин се наведе към люка, охлаби обезопасителните колани и загледа земята под совалката. Хоризонтът беше загубил цялата си кривина. „Пет минути — прецени тя, — най-много десет и ще кацнем.“ Включи хронометъра на нанокомпютъра си, облегна се в седалката, затвори очи, пое дълбоко дъх…

И дори през затворените си очи видя как дясната страна на пътническата кабина внезапно светна като метеор, чу се оглушителен гръм, нещо я залепи за седалката и всичко потъна в тъмнина.