Тимъти Зан - Сделка за кобри

Сан повдигна безпомощно рамене.

— Не зная дали е вярно, или не, Джин. Само си помислих… е, че може би не го знаеш. И че може би трябва да го знаеш.

— Защо? За да съм още по-изнервена? — изръмжа тя и неочаквано вцепенението й се превърна в гняв.

— Не — отвърна тихо Сан. — За да го чуеш от приятел. И да ти кажа, че и останалите са с теб.

Тя отвори уста, после я затвори — гневът й премина.

— И какво?

Той издържа погледа й.

— Говорих с Раф и Питър преди да дойда. Всички сме на мнение, че ти си много добър член на екипа и не е честно да носиш такова допълнително бреме на гърба си. Съгласихме се също, че онзи, който е предприел този мръсен ход срещу губернатора Моро, е истински негодник и може да се погрижи новината да достигне до теб преди да тръгнем… и да изтръгне още нещо, нали разбираш. И както казах… мислех, че е по-добре да го научиш от приятел.

Тя се обърна към къщата, та Сан да не види сълзите в очите й. Беше възможно, разбира се… като се замислеше, наистина трябваше да има нещо такова. „Ох, чичо Коруин…“

— Да — отвърна тя. — Аз… да. Благодаря ти.

Той неуверено я докосна по ръката и каза:

— Ще се справим, Джин. Ще изпълним задачата си на Квазама така добре, че те ще са щастливи, ако не им се наложи да направят общоградски паради да канонизират губернатор Коруин.

Джин примигна да скрие сълзите си и се опита да се усмихне.

— Прав си — съгласи се тя и му стисна ръката. — Ще ги накараме да съжаляват, че са се захванали с Моро.

— И още повече да съжаляват, че са се опитали да използват Мендър Сан — добави той с жестока гордост. — Виж, трябва да тръгвам… семейството ми ме очаква. Добре ли си?

— Разбира се — кимна тя. — Манди… благодаря.

— Няма защо. Нали сме един екип. — Стори й се, че с неохота изтегли ръката си от нейната.

— И внимавай да не си навлечеш неприятности. Ще се видим след една седмица на космодрума.

— Добре. Чао.

— Чао.

Тя гледа след него, докато той зави зад ъгъла. После пое дълбоко дъх, изправи рамене и тръгна към къщата. Не всичко в тази каша разбираше, но едно й беше пределно ясно: семейството й не искаше тя да знае за сделката на чичо й Коруин. Следователно, що се отнася до нея, тя нямаше да им каже. Никога не беше била добра в преструвките, но беше расла с двете си по-големи сестри и отдавна се беше научила как да изопачава истината и да остава сериозна.

И дори да се усмихва. Все пак отиваше на празненство и трябваше най-малкото да се опита да си даде вид на развълнувана. Независимо дали наистина е развълнувана, или не.

Новите кобри имаха една седмица свобода преди да заминат. За Джин седмицата изтече много бързо.

— И каквото и да правиш, ще слушаш Лейн, нали? — каза Джъстин на дъщеря си, докато вървяха хванати за ръка към дългата рампа, водеща до стълбищната площадка на „Южен кръст“. — Зная, че е малко досаден, но е голям тактик и добър боец. Дръж се за него и ще си добре.

— Добре, татко — кимна Джин. — Не се тревожи. Всичко ще мине чудесно.

Джъстин гледаше лицето на дъщеря си и за част от секундата през съзнанието му мина чувството за deja vu 2 2 Нещо вече видяно (фр.) — Б.пр. .

— Квазама е място, за което човек не бива да е прекалено уверен, Джин — каза тихо той. — Всичко на тази планета е опасно, от крисджо и рогатите леопарди до мохите на квазаманците. Всички са опасни и всички ни мразят. А теб ще мразят най-много.

Джин го притисна малко по-силно.

— Не се безпокой, татко, зная какво ме чака.

— Не, не знаеш. Вече никой не знае. Ти трябва да… е, няма значение. — Той млъкна. Стига я беше поучавал. — Само бъди внимателна и се върни здрава. Чуваш ли?

— Добър съвет — каза тържествено тя. — Ти също бъди внимателен, а? Аз поне ще бъда в група с кобри и други компетентни хора. Ти ще бъдеш сам срещу Прийсли и неговата банда.

И при изфабрикуваното от Прийсли обвинение и последвалия домашен арест… Джъстин стисна за момент зъби и отново си спомни за двамата стражи, които вървяха на няколко крачки зад тях.

— Е, положението не е чак толкова лошо — каза той и дори успя да се усмихне. — Докато Коруин е тук да ме пази, Прийсли няма никакъв шанс да ми направи това, което е намислил.

По лицето на Джин за миг мина нещо като сянка.

— Да — каза тя. — Да. Е… ще ме изпратиш ли до рампата?

Изпрати я. На входа се прегърнаха за последен път и когато ръцете на Джин го притиснаха със силата на кобра, очите на Джъстин се замъглиха от влага. Почти четвърт столетие на надежда и разочарование вече беше приключило. Неговото дете го беше наследило като кобра.