Тимъти Зан - Сделка за кобри

Най-напред дойде болката, дори не много силна отначало — по-скоро като неясно и неприятно усещане, че някъде в тъмнината нещо боли. Много боли…

Почти й беше безразлично. Тъмнината беше тиха и спокойна, щеше да е приятно да остане вечно скрита в нея. Но болката в това небитие непрекъснато я мъчеше и тя откри, че е принудена бавно да излезе от тъмнината. Без желание, с възмущение премина през черно, тъмносиво, светлосиво…

Болката неочаквано се изостри — в ръцете, в гърдите, в коляното. Тя изохка и накрая се събуди съвсем.

Беше в странно и съвсем неудобно положение — полуседнала, полулегнала на лявата си страна, предпазните колани болезнено се бяха врязали в гърдите и горната част на бедрата й. Примигна от някаква лепкава влага — кръв! — в очите, огледа тъмната вътрешност на совалката. Нищо не се виждаше. След няколко секунди взиране се сети да включи оптическите си усилватели.

Гледката я порази.

Совалката беше в ужасно състояние, буквално взривена. Вдясно имаше дупка с назъбени краища и диаметър един метър. От нея навътре стърчаха ленти от изкривен почернял метал — приличаха на ребра; навсякъде се виждаха отломъци и парчета пластмаса, метал и стъкло. Двойната седалка до дупката я нямаше.

Двойната седалка, на която бяха седели Лейн и Рейнъс!

„О, Господи!“ Замаяна от ужас, Джин се втренчи в дупката. Командирите на акцията ги нямаше — бяха изхвърчали от совалката… на тридесет или четиридесет километра над повърхността на планетата.

Някъде някой изстена.

— Питър? — изхриптя тя. Тодор и Хариман бяха на седалките точно зад липсващите мъже… — Питър? — отново извика тя. — Рейф?

Отговор не последва. Джин протегна ръка — изцапана с кръв — и се опита да откопчае обезопасителните колани. Бяха заяли. Тя стисна зъби, включи серводвигателя и се измъкна. Разтреперана се изправи на наклонения под, олюля се и удари лявото си коляно в седалката. Последвалата ужасна болка разсея мъглата от ума й. Тя разтърси глава и се обърна към задната седалка, където трябваше да са Тодор и Хариман.

И чак тогава видя какво се е случило на Сан.

Стомахът й неочаквано се сви. Очевидно парче шрапнел беше разкъсало противоударната възглавница и Сан бе останал беззащитен срещу удара при падането на совалката. Все още бе завързан за седалката с обезопасителните колани. Десантният му костюм беше окървавен там, където коланите се бяха врязали в кожата му, главата му бе отпусната върху гърдите под невъзможен ъгъл.

Беше съвсем ясно, че е мъртъв.

Джин го гледа една безкрайно дълга минута. „Това не е истина — каза си нервно тя. Ако вярваше достатъчно силно, че не е истина, може би всичко щеше да се оправи… — Не е истина. Това е първата ни акция… нашата първа акция. Това не може да се случи. Не. О, Господи, моля ти се, не!“

Картината пред очите й се залюля и в оптически усиленото й зрение се появи червена рамка. Вградените в нейното кобренско оборудване сензори я предупреждаваха, че ще изгуби съзнание. „Какво значение има? — помисли с огорчение тя. — Той е мъртъв… както са мъртви Лейн и Рейнъс и кой знае още кой. За какво трябва да съм в съзнание?“

И сякаш като отговор отново се чу стон.

Звукът откъсна очите й от разкъсаното тяло на Сан. Тя мина покрай него и се запрепъва по покритата с отломъци пътека. Хариман и Тодор висяха безжизнени на обезопасителните си колани. Тя погледна Хариман само за миг — беше ясно, че е умрял при експлозията, беше обезобразен дори по-ужасно и от Сан. Но Тодор до него беше още жив: гърчеше се като дете, което сънува кошмар.

Джин свали чантата за първа помощ от стената на кабината, коленичи до него, без да обръща внимание на болката от нараненото си коляно, и се захвана за работа.

Скоро стана ясно, че както съдържанието на чантата, така и нейните умения за оказване на първа помощ са безнадеждно недостатъчни. Повърхностната обработка беше без полза за масивния вътрешен кръвоизлив, регистриран от сензорите върху гърдите на Тодор; антишоковите таблетки също не можеха да се справят със силната контузия от удара на мозъка на Тодор в керамично подсилените кости на черепа му.

Но Джин не биваше да се отказва, не можеше да се откаже. Цялата потна, тя ругаеше и се мъчеше да му помогне, опитваше всичко, за което се сещаше.

— Джин…

Дрезгавият шепот я стресна толкова силно, че тя изпусна хипоспрея, който пълнеше.

— Питър? — промълви тя и го погледна в лицето. — Чуваш ли ме?