Тимъти Зан - Сделка за кобри

— От кого да се използва? Тогава шахни ще станат технократска олигархия… и ще дават тази нова технология на онези, на които решат. — Тя поклати глава. — Не разбираш ли, Мирон Аким, как това ще промени цялата структура на квазаманското общество? Аз видях как живеете вие тук, как градовете и селата имат своя уникален политически баланс, независим от този на съседния град или село. Вашите хора много се гордеят с това, и с основание — това е една от най-големите сили на вашето общество. Проучи вашите летописи и легенди и ще разбереш, че преди всичко поради тази причина обществото ви… е избягало от свръхцентрализираното управление на човешкия Доминион.

— В такъв случай може би е време да пораснем — каза упорито Аким. — Бихте ли искали да продължим с малките си спорове и гордост с цената на гражданска война?

— Гражданска война? — озъби се Джин — Боже Господи… страхуваш се от гражданска война, а желаеш нови оръжия?

— Оръжията ще бъдат контролирани от шахни…

— Колко дълго? Месеци? И какво според теб ще се случи, когато някое село или град се добере до едно от тези оръжия?

— Аз съм агент на шахни. Аз съм длъжен да се подчинявам на заповедите и да върша онова, което е от полза за цяла Квазама. Не е моя работа да вземам такива важни политически решения.

— Защо не? — контрира го тя. — Всъщност ти вече направи своето политическо решение. Ако за теб са от значение единствено дадените ти заповеди, защо не ме уби?

— А ако за теб е от значение единствено поддържането на Квазама беззащитна — защо ти не уби мен?

Тя въздъхна.

— Защото в края на краищата това е без значение. Независимо какво правиш ти, Квазама няма да вземе този кораб. Те ще го разрушат.

— Дори и повреден, той си заслужава.

— Не повреден — разрушен — озъби се Джин. — Те ще превърнат двигателите в малка атомна бомба и ще взривят кораба, себе си и Мангъс, ще ги превърнат в пепел, която ще разпръснат в горните слоеве на атмосферата. Ти ме чу да говоря с трофтийския командир… те се страхуват да позволят на хората на Оболо Нардин дори да погледнат техните дисплеи. А ти си въобразяваш, че ще разрешат да плениш екипажа жив и кораба непокътнат?

Един дълъг момент единственият звук беше идващото откъм люка приглушено съскане на лазерната горелка. Джин не сваляше очи от Аким, системата й все така бе хванала оръжието му… и отчиташе Доло на един метър вляво от Джин. Искаше й се да може да види лицето му, да се опита да разбере на чия страна е той в този конфликт. Но не се решаваше да отмести поглед от Аким.

— Не — каза внезапно Аким. Лицето му беше строго, очите — почти разфокусирани. Джин почти изпита съчувствие към него. Но гласът му беше твърд, нямаше никакво колебание, за което да се залови. — Моят дълг е ясен. Дори да изглежда, че няма никакви шансове за успех, аз съм длъжен да опитам. — Той пое дълбоко дъх. — Стани, Джасмин Моро, и иди до люка.

Джин бавно стана.

— Моля те да размислиш, Мирон Аким.

— Отивай до люка — повтори студено той.

Без да сваля очи от него, Джин направи крачка наляво към люка…

И изохка, когато лявото й коляно изпука.

Може би Аким беше очаквал някакъв трик. А може би просто реагира рефлекторно на неочакваното й движение. Докато залиташе, протегнала ръце към гърдите на Доло, Джин чу тихото изщракване на пистолета и острото изсвистяване на натопената в отрова стреличка. Прелетя на сантиметри от дясната й ръка. Тя почти усети оценката на ситуацията от нанокомпютъра. Почувства как той се приготви да поеме контрола на серводвигателите й и да я хвърли в отбранителна контраатака, от която Аким щеше да се превърне в пепел…

И в последния момент преди протегнатите й напред ръце да достигнат гърдите на Доло, тя сложи лявата си ръка над дясната и протегна и двете към Аким…

И лазерът на лявата й ръка стреля.

Аким отскочи, изпсува злобно, овъглените останки от пистолета му се завъртяха и паднаха на дека. Той изруга и скочи към Джин, свил пръсти като нокти на граблива птица.

Джин изчака, вече стъпила здраво на пода. И когато ръцете му се протегнаха към нея, тя замахна и го удари силно в гърдите. Ударът го спря. Джин го хвана за раменете, завъртя го и го тръшна на стола, от който току-що беше станала.

За момент той остана неподвижен — гледаше я смутен и изненадан, без да може да си поеме дъх.

— Добре — каза тя. Острата болка в пръстите й бавно преминаваше. — Хайде да се махаме оттук преди трофтите да са се ядосали и да взривят кораба.