Тимъти Зан - Сделка за кобри

— Казах, че идвам с теб.

Джин се намръщи и кимна.

— Добре. Доло, ти остани тук и се раздвижи. След две минути се връщаме.

Коридорът беше безлюден, макар шумовете, идващи от всички посоки, да показваха, че това вероятно е съвсем временно състояние.

— Къде отиваме? — прошепна Аким.

— Натам — отвърна му тя също толкова тихо и тръгна към централния коридор на кораба. — Трябва да намерим стая с монитори, а повечето от тях ще са в предната част и командния модул.

— Сигурна ли си? — изръмжа той. — Както беше сигурна, че Оболо Нардин няма да предприеме нищо до утре?

Тя погледна през рамо напрегнатото му враждебно лице.

— Може би съм надценила хладнокръвието на Оболо Нардин. А може и трофтите да са решили, че шансовете да ни открият не са толкова големи и че трябва да разтоварят и да отлетят преди вашите хора да ги хванат.

— Или може би…

На три метра пред тях се отвори врата и в коридора излезе един трофт.

Ръката му мигновено посегна към закачения на колана пистолет, стисна дръжката…

Джин скочи напред, едната й ръка сграбчи ръката с пистолета, другата стисна трофта за гърлото.

Трофтът падна, без да издаде звук. Чу се само приглушено тупване.

— Хайде — каза задъхана Джин и погледна към вратата, от която беше излязъл трофтът. „Станция за наблюдение на движението на площадката“ — гласяха символите на нея. — Влизаме — прошепна тя на Аким и натисна дръжката. Вратата се плъзна и пред тях се откри стая с мигащи светлини и светещи дисплеи — и един втори трофт, седнал на въртящ се стол.

Джин направи дълга крачка напред. Трофтът, изглежда, изобщо не разбра какво го удари.

— Внеси и другия — прошепна Джин и погледна да се увери, че в стаята няма други. Аким домъкна загубилия съзнание трофт, затвори вратата и попита:

— Мъртви ли са?

— Не — успокои го тя. — Но поне половин час ще бъдат неподвижни. По-добре го остави — добави тя, когато Аким внимателно вдигна лазерния пистолет на трофта. — Това е изключително опасно оръжие, а нямам време да те уча как да го използваш правилно.

Той остави с нежелание лазерния пистолет върху гърдите на трофта. Джин насочи вниманието си към контролните пултове. Някъде тук трябваше да е… ето там! Избор на мониторна камера. Ако можеше да намери камера, която следи задния товарен люк или дори навън…

— Ето я — каза тя и внимателно докосна ключа.

Картината на централния дисплей се смени и сега, изглежда, идваше някъде откъм соплото на десния двигател. В единия край се виждаше ъгъл от товарната рампа на кулата, в другия — входът към жилищната половина на комплекса Мангъс. В центъра десетина души караха моторизирани товарни колички в двете посоки между входа и кораба.

— Те не разтоварват — каза ненадейно Аким. — Количките, които излизат от кораба, са празни… виждаш ли?

— Да — съгласи се Джин и стомахът й се сви на топка. — По дяволите! Може би в края на краищата ще излезеш прав, Мирон Аким. Оболо Нардин очевидно товари своите извънземни джунджурии и се готви да напусне Мангъс.

— Не можем да го пуснем да се измъкне — каза той. — С тези чуждестранни компютри той ще може да се настани някъде другаде в Големия ръкав и да продължи предателството си.

— Зная. — Джин наблюдаваше дисплея и се мъчеше да осмисли ситуацията. — Добре. Чакай ме тук. Отивам да доведа Доло Самън.

— И после? Всички там са въоръжени. Дори ако успеем да се промъкнем, няма начин да можем да извикаме навреме подкрепления.

— Зная. — Тя отиде до вратата, отвори я и погледна в коридора. Отново никой не се виждаше. — Ще трябва да направим нещо друго. Например да завладеем кораба.

Доло крачеше неспокойно в тясната помпена станция.

— Какво става? — попита той, когато Джин влезе в стаята.

— Изглежда, Оболо Нардин се готви да замине — отвърна Джин и бързо го огледа. — Как се чувстваш?

— Ще издържа. Какво искаш да кажеш с това „да замине“?

— Това, което казвам. В момента неговите хора товарят всичко на този кораб.

— И извънземните не го спират?

— Едва ли. По-скоро му помагат. Шшшт!

Откъм коридора се чуха бързи стъпки на двама души.

— Но как ще слезем преди корабът да отлети? — прошепна Доло.

— Няма да слизаме. — В коридора отново беше тихо. Джин отвори малко плъзгащата се врата и погледна през пролуката. — Добре, изглежда чисто. Ако срещнем трофти, остави аз да се оправям с тях.

Излязоха и тръгнаха по коридора.

— Къде са? — прошепна Доло.

— Повечето сигурно са на кърмата, помагат в товаренето — промърмори Джин. — А останалите са заети в машинните зали или са на командния модул.