Тимъти Зан - Сделка за кобри

Тъкмо натам се бяха насочили и те. Джин реши, че засега ще е по-добре да не го тревожи с това.

Стигнаха до станцията за наблюдение на движението на площадката без инцидент, взеха Аким и продължиха.

— Стойте до мен — предупреди Джин двамата мъже, когато наближиха товарния отсек. — Ако трябва да стрелям, вероятно ще бъде право напред или назад и не искам да сте там.

Влязоха в командния модул зад товарния отсек. Джин беше готова за непосредствен бой. За нейна изненада отново никой не се виждаше.

— Колко извънземни ще има срещу нас? — попита Аким.

— В кораб с тази големина вероятно има тридесет до петдесет — отвърна Джин, като си спомни малкото, което знаеше за разпределението на трофтийските кораби. Мостикът трябваше да е близо до върха на командния модул, точно под пилотския команден купол. Тя отвори поредната врата…

И се оказаха на просторна мониторна пресечка.

Джин си спомни, че това е типична за трофтийските кораби конструкция. Кръгла площ, получена от пресичането на два големи коридора, със стени, покрити с екрани и дисплеи. В центъра широка спирална стълба водеше към по-горно ниво.

— Мисля, че сме където трябва — промърмори Джин. — Сега стойте зад мен и…

— Спрете, хора! — извика на квазамански безизразен механичен глас зад тях.

Джин се обърна, приклекна и бутна Аким и Доло встрани. Мълния от светлина и топлина разцепи въздуха над нея и в следващия миг нанокомпютърът й я хвърли по корем настрана. Тя се превъртя през десния си хълбок и вдигна левия си крак към трофта, който насочваше оръжието си към нея. Изпревари го с части от секундата и коридорът се освети от изстрел с бронебоен лазер.

— След мен! — извика тя на Доло и Аким и хукна нагоре по стълбите, вземайки по пет стъпала наведнъж. Горе не можеше да не са чули шума и тя трябваше да стигне там преди да са прекъснали достъпа до мостика.

Изглеждаше, че съвсем малко ще закъснее. Вече беше на последната извивка на стълбите, когато видя как дебелият брониран люк се придвижва над отвора.

Коленете й конвулсивно се присвиха, изправиха се и я хвърлиха в отчаян скок право нагоре. В последния миг ръцете й хванаха ръба на отвора…

Гумираният край на люка затисна пръстите й и тя изохка от болка.

Вися на пръсти секунда, която й се стори цяла вечност; зрението й се затъмни, умът й замръзна от съзнанието, че е напълно, абсолютно безпомощна. Спусъците на лазерите на пръстите й бяха недосегаеми, невъзможно бе и да насочи бронебойния лазер. Силата от сервосистемите… Тя натисна нагоре с обратната страна на едната си ръка, но не направи нищо — през пръстите й като удар от електрически ток премина вълна от болка…

Електрически ток!

Умът й, изглежда, отново заработи. Джин стисна зъби и стреля с мълниемета.

Нямаше начин да каже дали неориентираната мълния удари нещо, но гърмежът още ечеше в ушите й, когато натискът върху пръстите й внезапно малко намаля. Тя отново натисна нагоре и този път успя. Серводвигателите се включиха, люкът се отмести. Едновременно с това тя се издърпа силно с другата си ръка и се промуши през отвора.

Чакаха я… или по-скоро чакаха я онези, които не се бяха навели над люка в траекторията на мълнията… но беше ясно, че всъщност не са разбрали какво се е случило. Дори когато тя изскочи от люка като коркова тапа, когато стаята блесна осветена, когато кръстосан лазерен огън разсече въздуха под нея.

Бяха общо петима и всъщност изобщо не получиха възможност да коригират мерника си. Тялото на Джин достигна върха на дъгата, главата й идваше застрашително близко до тавана, левият й крак се завъртя в сърповидна крива над наклякалите трофти, бронебойният лазер стреля с убийствена точност.

Когато стъпи на дека и залитна, всичко беше свършило.

За момент тя просто стоеше и стискаше зъби, чакаше чукащата болка в пръстите да премине. Ламинираните с керамика кости бяха нечупливи, но покриващата ги кожа нямаше такава защита и тя вече посиняваше и почерняваше от масивни ожулвания.

— Добре ли си? — предпазливо попита приглушен глас зад нея.

Джин се обърна и видя Аким да подава предпазливо глава през люка.

— Да — изръмжа тя. — Побързайте. Трябва да затворим този отсек.

Аким се промуши, следван плътно от Доло.

— Какво ти е на пръстите? — попита разтревожено Доло и пристъпи към нея.

— Трофтите се опитаха да затворят капака върху тях. Няма значение. Затворете люка и го заключете!

Те се заеха да изпълнят заповедта, а тя мина покрай тлеещите тела на трофтите да хвърли бърз поглед върху контролните табла. Момент по-късно Аким застана до нея.