Тимъти Зан - Кобра

Границата между полето и гората беше рязка и права като лазерен лъч, гигантските кипарисоподобни дървета стигаха съвсем близо до оградата, зад която се намираха насажденията. Когато го завладяваше философското настроение, Джони откриваше в пейзажа постоянно присъстващо противоречие, съвсем в стила на будисткия ин-ян мироглед — високо срещу ниско, старо срещу ново, местно срещу създадено от човека. В този момент обаче, беше далеч от склонността за философско съзерцание.

Той прегледа още веднъж бележката, донесена от младежа, застанал пред него в мъчителна и неумела имитация на военна стойка.

— И какво точно означава това? — попита Джони и размаха бележката.

— Струва ми се, че е съвсем ясно, сър… — поде момчето.

— Мога и сам да чета — прекъсна го Джони. — Още едно „сър“, Алмо, и ще се оплача на баща ти от теб. Това, което те питах, е, дали Чалинор наистина те е пратил чак дотук, само за да ме поканиш за срещата? Защото ей тези неща — той потупа окачената на колана му радиостанция, — служат тъкмо за това.

— Сержант Чалинор се опасяваше, че и други могат да научат за срещата, сър… Джони — поправи се припряно Алмо. — На нея ще присъстват само кобри.

Джони внимателно се вгледа в лицето му, сетне сгъна бележката и я прибра в джоба си. Каквото и да беше намислил Чалинор, едва ли бе толкова важно, че да разкарва момчето дотук.

— Кажи на Чалинор — рече той, — че ще гледам да дойда. В последно време в покрайнините на гората се навърта рогат леопард. Ако не го спипам днес, ще трябва да остана тази вечер на пост край плантацията на Чин.

— Сержант Чалинор ми нареди да подчертая изрично пред вас, че срещата е особено важна — настояваше Алмо.

— Както и думата ми — а аз обещах на Чин, че тази вечер ще може да сее на спокойствие. — Джони посегна към слушалката. — Ако искаш, мога да го съобщя лично на Чалинор.

— Не… няма нужда — побърза да го спре Алмо. — Аз ще му кажа. Благодаря ви, че ми отделихте време. — След тези думи той се отправи през полето към мястото, където бе паркирал колата.

Джони го изпрати усмихнато с поглед. На Авентини нямаше кой знае колко деца — първите две групи колонисти бяха останали без потомство, а следващите все още не бяха успели да запълнят тази празнина. Кой знае защо разговорите с Алмо винаги му навяваха тъга. Четирите кобри, разпределени в Благодарност, градчето, в което живееше и Алмо, изглежда напълно олицетворяваха представата за героя, с която растяха малкото на брой момчета. Във всеки случай Джони се радваше на сърдечното приятелство между Алмо и Торд Чалинор. Макар че не знаеше какво да мисли за конкретния случай.

Алмо потегли внимателно, за да не оставя след себе си прашен облак, а Джони се обърна и огледа надвисналите над оградата дървета. После ще обмисля тайнствените послания на Чалинор, рече си той. Нищо чудно просто да са го засърбели ръцете за някоя игра на „плащ и лазер“. Първо да се справи с рогатия леопард.

Той провери дали добре е закрепил радиостанцията на колана, прескочи оградата и потъна в гората.

Дори след седемте години на Авентини, Джони отново се вглеждаше с удивление в огромните листа, през които едва прозираше слънчева светлина. От всичко на тази планета, гората внушаваше най-силно колко малко знае човекът за тукашния свят, който съвсем отскоро бе обявил за своя колония. Гората гъмжеше от най-различни растителни и животински видове, почти всичките неизследвани. Джони задейства слуховите и зрителните усилватели и продължи навътре, като се опитваше да гледа във всички посоки едновременно.

Пукотът на скършения клон някъде зад гърба му бе единственото, но напълно достатъчно предупреждение. Нанокомпютърът мигновено определи, че причината е носещо се във въздуха масивно тяло и още преди мозъкът му да регистрира звука, сервомоторите го изстреляха встрани — буквално изтръгвайки го от огромните нокти, които прорязаха празното пространство, където стоеше допреди секунда. Джони се претърколи, разминавайки се на сантиметри с едно покрито със силнолепнеща смола дърво, завъртя се и приклекна. За миг пред очите му се мярна разтворената паст на леопарда, който отново бе скочил към него и след това компютърът отново пое контрол.

Единственото оръжие, което можеше да използва в изправена позиция, бяха лазерите в пръстите и компютърът вече беше отчел този факт. Два лъча прорязаха въздуха, насочени със смъртоносна точност и разцепиха едрия череп на хищното животно.