Тимъти Зан - Кобра

— Не е задължително — обади се Джейми. — Можем да продължим зад тях.

— Какво?

— Ето какво сме намислили — продължи Стилман. — Трофтите току-що изгубиха войната с нас и си дават сметка, че сме достатъчно силни, за да разпердушиним империята им. Така че едва ли ще възразят, ако поискаме да ни дадат коридор през тяхното космическо пространство за невоенни транспортни цели. Според проучванията, отвъд обитаваното от тях пространство съществува незаета част от космоса. Там ще построим нашата нова колония.

Д’арл беше вперил замислен поглед в тавана.

— Ами ако не намерим нито една подходяща планета?

— Лош късмет — сви рамене Стилман. — Затова пък в противен случай ще спечелим. Нови светове, нови ресурси, може би дори нови контакти с чужди раси и възможност за търговия. Далеч по-добре, отколкото да унищожите всички кобри в някоя безсмислена война.

— Така е. Разбира се, колонията ще трябва да е достатъчно далеч от границата с трофтите, за да не бъдат изкушени да я нападат. При подобни огромни разстояния за транспорт употребата на кобрите става още по-целесъобразна. — Той облиза устни. — Не само това. Ако изградим достатъчно мощна колония, тя ще бъде допълнителен фактор за примерното поведение на трофтите — едва ли ще са токова глупави, че да започват война на два фронта. Армията също ще ни подкрепи заради този довод.

— Значи сте съгласен с нас? — скочи развълнувано Джейми. — И ще съобщите за предложението на комисаря Х’орм?

Д’арл кимна бавно, почти тържествено.

— Ще му кажа. Предложението ми изглежда разумно и ще донесе очевидна полза на Доминиона. А и струва ми се, че проблемът с минтистийците… може да се реши без кобрите. — Той се надигна. — Ще ви помоля да не казвате на никого за този разговор. Излишният шум може само да навреди. Не мога да ви обещая нищо, освен че решението ще бъде взето в най-скоро време.

Така и стана. Само след две седмици последва ново обявление.

Транспортната военна совалка беше заобиколена от изненадващо голяма тълпа, като се имаше пред вид, че от Хърайзън до новия център за подготовка на колонисти на Асгард с Джони щяха да дойдат около двадесетина души. Поне десет пъти повече се бяха разпръснали на космодрума — семейства на заминаващите, близки, приятели. Въпреки това, петимата Моро и Стилман нямаха никакви затруднения, докато си пробиваха път през тълпата. Всички бързаха да се отдръпнат, веднага щом зърваха черно-червения мундир на Джони — някои с уплашени лица, други в знак на уважение. Личеше си обаче, че бъдещите колонисти имаха съвсем различно отношение от общата тълпа към кобрите. И нищо изненадващо — съвсем скоро животът им щеше да зависи единствено и само от тях.

— Е, Джони, да ти пожелая успех — рече Стилман, когато стигнаха края на тълпата. — Надявам се най-сетне да ти потръгне.

— Благодаря, господин Стилман — отвърна Джони и раздруса протегнатата му ръка. — И за… подкрепата, също.

— Ще се обадиш, преди да потеглите от Асгард, нали? — попита Ирена.

— Разбира се, мамо. — Джони я прегърна. — Надявам се, след няколко години вие да ми гостувате.

— Страхотно — подскочи Гуен.

— Пази се, Джони — прошепна тихо Джейми.

Още няколко прегръдки и дойде време за тръгване. Джони метна старата армейска раница на рамо и миг преди да изчезне във входа на совалката, се обърна, за да помаха. Помещението вътре беше почти празно, другите колонисти едва сега се качваха. Сякаш са чакали мен, помисли си Джони.

И тази мисъл го накара да се усмихне горчиво. Съвсем като на Адирондак, където цивилните също приемаха безрезервно командването на кобрите… докато не дойдеше мирът. Така ли щеше да бъде и на новите колонизирани светове? Или най-сетне щяха да открият път за разбирателство.

В известен смисъл това вече нямаше значение. Чувстваше се изморен в ролята си на низвергнат от обществото човек, а там, на онази далечна планета, нещата нямаше да са същите. Животът там предлагаше само две простички възможности — победа или смърт, а Джони отдавна се бе научил как да решава това уравнение.

Все така усмихнат, той се облегна назад и зачака сигнала за излитане.

Миниатюрната хайку градина в апартамента на Х’орм беше истинско чудо, впечатляващ и незабравим пример за умело съчетание на природата и технологията. Кой знае защо досега Д’арл беше пропускал да забележи спотаената в това ъгълче хармония — например, неуловимият начин, по който холотапетите от стените и тавана се сливаха с останалите елементи от вътрешния интериор, създавайки илюзията за пространственост на градината. Тихият шепот на вятъра, тътенът на далечния водопад, песента на птичките, истинската слънчева светлина, докарана чак тук, във вътрешността, с помощта на хитроумна система от огледала. Д’арл почти остана без дъх под въздействие на цялата тази картина. Интересно, дали предишните пъти, когато бе идвал, Х’орм съзнателно бе изключвал част от холографските изображения, за да не ги разсейват по време на разговорите? Вероятно. Днес, за щастие, нямаше спешни задачи, които да обсъждат. Само дребни приказки преди раздялата.