Тимъти Зан - Кобра

Толкова по въпроса за победата.

Все така навъсен, Джони набра отново номера на Алмо Пири. Сега пък трябваше да отмени заповедта за задържане на кораба.

Както и следваше да се очаква, в последния момент имаше за решаване толкова много проблеми, че почти не остана време за сбогуване със семейството. Още едно сенчесто петно върху Пировата победа.

Най-лошото беше, че на кораба нямаше почти нищо, с което да занимава мислите си. Когато преди близо четвърт век измина този път обратно, на борда на транспортния кораб имаше предостатъчно други колонисти, с които да се среща, да обменя впечатления. Тук, освен четиринадесетте пътници, които Рей бе прибрал, за да върне по родните им планети, имаше още тридесетина души екипаж, но нито едните, нито другите представляваха някакъв интерес за Джони. Атмосферата, в навечерието на новата война, естествено беше доста потисната.

Не му оставаше нищо друго, освен да убива времето с четене — през няколкото седмици на полета прегледа почти цялата налична информация за колониите… докато една сутрин се пробуди с неясно тревожно усещане. Изминаха няколко минути, преди да осъзнае причината — бяха напуснали контролирания от Авентини район на космоса и вече пресичаха коридора през територията на трофтите. Почувствал, че е във вражеска територия, войникът в него постепенно вземаше връх над политика и Джони го намираше за съвсем естествено. Още повече, че за разлика от политическата, военната ситуация никога не беше безнадеждна.

Първото, което изискваше от него новата настройка, бе да опознае вражеската територия. Часове наред Джони обикаляше кораба, завираше се в най-отдалечените кътчета и постепенно състави дълъг и подробен списък на всички силни и слаби стратегически точки, възможности за прикритие и водене на огън. Научи имената на членовете на екипажа и на шестимата морски пехотинци и се опита да изясни, доколкото можа, как щяха да реагират по време на криза. Далеч по-лесно се оказа с пътниците — всички до един скучаеха и с радост разговаряха с него. Намираха тактическите му игри за доста забавни. Неведнъж и два пъти Джони съжали, че не бе взел и Кали Халоран. Междувременно раздели пътниците на две основни групи — тези, които щяха да изгубят ума и дума още при първи сигнал за опасност и останалите, при които имаше поне наченки на самообладание. Втората група се оглавяваше от двама цивилни ръководители, с които съвсем скоро се сприятели — Дру Куорахайм, шефка на фармацевтична компания, чието лице смътно му напомняше за Илона и Рандо Хармън, с професионални интереси към цветните метали и, от време на време, към Дру. Известно време Джони се чудеше дали Дру не търси близост с него като естествен щит срещу настойчивото поведение на Хармън, но после осъзна, че това е само типично женско кокетничене.

И когато приключи с наблюденията… не му оставаше нищо друго, освен да чака. Играеше шах с Дру и Хармън, следеше движението на кораба, а когато вечер си лягаше, търсеше начин да предотврати войната или поне да не допусне въвличането на Авентини. И се питаше кога ли трофтите ще нападнат кораба.

На двадесет и пет светлинни години от Доминиона неизбежното се случи.

Беше вечер, корабно време и повечето пътници се бяха събрали във всекидневната за разговори или да поиграят. Дру, Хармън и Джони бяха заели една маса, играеха троен шах и отпиваха някаква смес, която Дру кръсти „авентинско шери“. Джони, който играеше с червените фигурки, губеше прогресивно.

— Сигурно си давате сметка — обърна се шеговито той към двамата си противници, — че едно толкова тясно сътрудничество, каквото демонстрирате, само по себе си е доказателство за близостта между вашите две компании. Като приключим тази игра, ще изпратя оплакване на Асгард.

— Никой няма да му обърне внимание в съда — ухили се разсеяно Хармън. Всъщност, той също изглеждаше обезпокоен, бавно и неумолимо Дру развиваше позицията си на неговия царски фланг, където положението ставаше почти безнадеждно. — Ако питат мен, Дру е тази, която заслужава да ръководи в тактическия център на Обединеното командване.

— Де да беше така — поклати глава Дру. — Поне щях да се занимавам с истинска работа по време на войната. Защото бизнесът скоро съвсем ще замре.

Следващите няколко минути се чуваше само потрепването на разместените фигури. Дру бе преминала в атака, Хармън се защитаваше, като непрестанно отстъпваше територия, а Джони се възползва от схватката между двамата, за да подобри своята позиция. Съвсем скоро Хармън се озова в обсада.