Тимъти Зан - Кобра

— Боже мили! — възкликна синдикал Лианг Кидзика. — Сто хиляди ? Това е почти четвърт от цялото ни население!

— Но вие разполагате с близо две хиляди и четиристотин кобри — посочи Рей. — Досегашният опит показва, че те са в състояние да противодействат на стохилядна армия.

— Само дето близо седемдесет процента от тези кобри не са помирисвали барут — възрази Джони, като се стараеше да говори спокойно, въпреки че спомените от Адирондак изникваха един след друг като изригнал вулкан. — А голяма част от останалите едва ли ще са в най-добрата си форма, когато дойде време да се бием.

— „Тези, които вече не могат, учат другите“ — изрецитира Рей. — Ветераните ще разполагат с повече от месец, за да подготвят своите заместници. Господа, не съм пристигнал тук, за да ви организирам защитата — това е ваш свят, става дума за вашите хора и никой по-добре от вас не би могъл да се справи със задачата. Тук съм само, за да ви предупредя за онова, което вече е неизбежно и да откарам със себе си десетината граждани на Доминиона, които досега бяха отрязани от нас.

— Ние всички сме граждани на Доминиона — озъби се Тамис Дион.

— Разбира се, разбира се — успокои го Рей. — Знаете какво имам предвид. А междувременно ще помоля споменатите хора да са на кораба до шест часа. Разполагам със списък на имената им, но вие ще трябва да ги издирите.

— Какво беше направено, за да се избегне войната? — попита Джони.

Рей се намръщи лекичко.

— Вече нищо не може да се направи, губернаторе, мисля, че бях ясен по този въпрос.

— Но последните изявления на Централния комитет…

— Всичко това е с цел да забавим максимално избухването на войната и да ви дадем още време за подготовка.

— За каква подготовка говорите, дявол да ви вземе — избухна Дион и скочи от креслото. — Какво мислите, че можем да направим — да построим зенитни оръдия от кипарисови дръвчета? Това, което правите, е равносилно на смъртна присъда — или ще ни избият трофтите, или сами ще измрем, след като ни затворите кранчето.

— Не аз нося отговорност за всичко това — напомни му Рей. — Трофтите започнаха първи и вие трябва да сте ужасно благодарни на Комитета за поддръжката, която ви оказва. Ако не беше той, отдавна да са ви окупирали. — Рей млъкна, пое си дъх и направи опит да се овладее. — Шест часа, не забравяйте. Точно в единадесет-нула-нула е стартът на „Менсаана“.

Джони бавно се наведе през бюрото и прибра магнитната карта. Жребият очевидно беше хвърлен… и залогът бе прекалено голям, за да седят тук и да бездействат.

— Бих искал да обсъдя с генерал-губернатор Стигър възможността да изпратим с вас наш посланик — каза той. — Който да разбере какво всъщност става.

— Изключено — поклати глава Рей. — Първо, съществува реална опасност да бъдем заловени на обратния път от трофтите и второ: дори да се прокраднем, вашият посланик няма да може да се върне. Коридорът няма да е още дълго отворен, а и един допълнителен човек на борда само ще ни създаде нови затруднения.

— Би могъл да изпълнява ролята на консултант-посредник — настояваше Джони. — Нали сам признахте, че твърде малко ни познавате.

— Консултант на какво? Нима очаквате Звездните сили да нанесат удар на сто светлинни години в тила на врага? — Рей огледа присъстващите и се изправи. — Ако няма повече въпроси, връщам се на „Менсаана“. Моля, съобщете ми, когато пристигне генерал-губернаторът Стигър. — Той кимна припряно и излезе от стаята.

— За него не струваме и пукната пара — изръмжа Кидзика. Пръстите му бяха побелели от стискане.

— Скоро няма да има никакво значение какво мислят за нас онези от Доминиона — добави мрачно Дион.

— Може би ще успеем да отложим поне за малко кризата — подхвърли Джони и подаде магнитната карта на Дион. — Бихте ли я предали на Терон — кажете му да открие незабавно хората от списъка. Аз имам важен разговор.

Генерал-губернаторът Стигър все още пътуваше към Капитолия, но за щастие вече беше в обхвата на „Хап-2“ и дори изображението му на екрана бе кристално ясно. Не че това имаше някакво особено значение — изражението на Стигър бе точно такова, каквото очакваше Джони.

— Така значи — рече той, след като Джони приключи със съобщението за надвисналия над главите им меч. — Трофтите най-сетне събраха кураж за втори опит. Да потънат в дън земя дано. — Той се засмя мрачно. — Какво ще ни е нужно, за да подготвим отбраната?

— Първо, повече време, отколкото имаме — каза Джони. — Честно да ти кажа, Борм, нямаме никакъв шанс да издържим, ако трофтите наистина се захванат сериозно с нас. Единствената ни надежда са новите кобри, а те си нямат и понятие от истински бой.