Тимъти Зан - Кобра

Джейми се изправи и отметна падналия кичур коса.

— Само че те никога не биха се съгласили да стоят кротко — произнесе тихо той. — Такива като Джони не се предават и тъкмо на това разчитат Комитетът и Обединеното командуване.

Д’арл въздъхна.

— Още от самото начало го знаехме, нали, Моро? Знаехме, когато ги изпращахме, и ти го знаеше, докато подготвяхме проекта. Каквото и да се случи, рискът си заслужаваше.

Джейми кимна.

— Така е, сър. Но все ми се иска да направим поне още нещо за тях.

— С радост ще изслушам всяко предложение.

— Какво ще кажете, ако позволим на трофтите да затворят Коридора, стига в замяна да оставят колониите на мира?

Д’арл поклати глава.

— Вече мислих за това, но Комитетът никога не би се съгласил. Първо, кой би се доверил на трофтите? Освен това, нима можем с лека ръка, без бой, да оставим на произвола на съдбата толкова хора, да не говорим за вложените усилия и средства?

Джейми въздъхна и неохотно кимна.

— Тогава ще помоля за едно място на куриерския кораб. Зная, че може би е късно, но мога да се приготвя преди запланувания старт от Адирондак.

Д’арл очакваше тази молба, но не му беше никак лесно да произнесе вече готовия отговор.

— Съжалявам, Моро, но не мога да ти позволя да заминеш. Сам каза, че съществува опасност корабът да бъде спрян от трофтите на обратния път, а дори да си готов да се изложиш на подобен риск, аз не ще ти позволя. Знаеш твърде много тайни от работата на Комитета и хич не ми се ще подобни сведения да попадат в ръцете на трофтите.

— Биха могли да ми поставят блок в паметта — продължаваше да настоява Джейми. — Няма да забравя обявения час за излитане.

Д’арл отново поклати глава.

— Не, подобни прибързани решения винаги водят със себе си неприятности. Казах ти, никакви рискове.

Джейми въздъхна, приел поражението.

— Разбрано, сър.

Д’арл отново зарея поглед из градината.

— Разбирам добре чувствата ти — произнесе замислено той, — но повярвай ми, една среща със семейството при подобни обстоятелства едва ли ще успокои душевните ти терзания. Най-доброто, което можеш да направиш за тях, е да останеш тук и да ми помагаш, поне докато събитията са в рамките на дипломатическите преговори. Колкото по-дълго задържим противника, толкова повече време ще имат, за да се подготвят.

И толкова повече време — пропусна да добави той — ще има Доминионът, за да изгради своята защита. Защото колкото и да бяха важни Външните колонии, те представляваха по-малко от четиристотин хиляди души… и от перспективата на близо седемдесетте свята, с население от стотици милиарди, това бе само незначителна капка в морето. Авентини и сателитните й планети можеха да бъдат пожертвани в името на оцеляването на човечеството. „Полза за мнозинството, дори за сметка на някои дребни загуби“ — нали така го беше казал на Джони Моро?

Не биваше да говори за това пред брат му… макар че Джейми вече сигурно си даваше сметка. Защо иначе щеше да настоява да лети до Авентини?

Д’арл въздъхна и продължи прекъснатата си разходка. Още една обиколка и ще се върне обратно в кабинета. Обратно в суровата действителност, в навечерието на една неизбежна война.

Където можеше да се надява само на чудо, макар да знаеше, че няма чудеса.

Сигналът на поставения върху нощното шкафче телефон бе толкова силен, че сигурно щеше да пробуди и мъртвец. За Джони, който от месеци насам не можеше да се похвали със спокоен сън, той остана някъде зад пелената на мъчителната дрямка. Пробуди се едва, когато нежното побутване на Крис прерасна в енергично разтърсване.

— А? — подскочи той, все още със залепнали клепачи.

— Джони, Терон Юти е на телефона. Каза, че било спешно.

— Уф — въздъхна Джони, претърколи се и превключи телефона на разговор. — Да?

— Губернаторе, намирам се на космодрума — разнесе се гласът на Юти. — Към нас се е отправил куриерски кораб на Доминиона — предполагаемо време на пристигане след около час. Искат да го посрещнете, заедно с генерал-губернатора Стигър и всички синдикали.

— Какво, сега, в… три сутринта? Толкова ли е спешно?

— Не зная, сър — нищо повече не ми казаха. Научих от главния диспечер на космодрума, че корабът ще остане само двадесет и четири часа.

— Какво — ще стартират обратно само след двадесет и четири часа? По дяволите… знаеш ли какво става? Уф, няма значение — сигурен съм, че не са ти обяснили причината. — Джони дишаше тежко, опитвайки се да проясни замъгления си от умората мозък. — Свърза ли се със Стигър?