Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Трябва ли ти помощ?

— Не, не са ми нужни дори чираци. Когато свърша, ще бъда крайно изтощен. Нали ще се погрижиш за разпускането на Съвета, приятелю?

— Разбира се. А кендерът и блатното джудже?

— Блатното джудже върни у дома и му дай, каквито пожелае скъпоценности в разумни граници. Кендерът — Пар-Салиан се усмихна — можеш да изпратиш да върви, където намери за добре, с изключение на луните, разбира се. Що се отнася до някакви съкровища за него, сигурен съм, че той ще си набави такива в достатъчно количество, преди да си тръгне оттук. Провери тайно кесиите му, но ако не откриеш нищо важно, нека задържи, каквото си е намерил.

Джустариус кимна.

— А Даламар?

Върху лицето на Пар-Салиан падна мрачна сянка.

— Тъмният елф несъмнено вече си е тръгнал. Той не би искал да кара своя шалафи да го чака. — Пръстите на стария маг забарабаниха върху писалището, а челото му се набразди от чувство на безсилие. — Рейстлин притежава някакво странно обаяние! Ти май никога не си го срещал, нали? Не. Аз самият съм го усещал и не мога да си го обясня…

— Но аз като че ли мога — каза Джустариус. — В живота на всеки един от нас е имало периоди, когато са ни се надсмивали. Ние всички сме изпитвали ревност към някой наш близък, брат или сестра. Боляло ни е и сме страдали точно, както е страдал и той. Поне веднъж в живота си всеки е копнял да притежава сила, с която да смачка враговете си! Ние го съжаляваме. Ненавиждаме го. Боим се от него — и единствената причина за това е, че във всеки от нас има по малко от него, макар да си признаваме това само в най-тъмните часове на нощта.

— Ако въобще си го признаваме. Клетата жрица! Защо й трябваше да се замесва! — Пар-Салиан обхвана с треперещи длани главата си.

— Сбогом, приятелю — каза тихо Джустариус. — Ще чакам пред лабораторията, за да ти помогна, ако имаш нужда, когато всичко свърши.

— Благодаря ти — прошепна Пар-Салиан, без да вдига глава.

Червеният маг излезе накуцвайки от кабинета. Той затвори вратата твърде бързо, затисна краищата на мантията си и трябваше да я отвори отново, за да се освободи. Преди да я затвори повторно, чу отвътре ридание.

Тасълхоф Кракундел беше отегчен.

А както е известно на всички на Крин няма нищо по-опасно от отегчен кендер.

Тас, Бупу и Карамон приключиха вечерята си, която мина доста скучно. Потънал в мислите си, Карамон не проронваше нито дума, седеше в мрачно мълчание и поглъщаше разсеяно почти всичко, което попаднеше пред погледа му. Бупу дори не седна. Тя грабна една купа и започна да загребва съдържанието й, тъпчейки устата си с бързина, усвоена много отдавна по пировете на блатните джуджета. Приключвайки с нея, блатното джудже се зае с друг съд със сос от печено месо и преди Тас да осмисли мащаба на начинанието й, Бупу омете всичкото масло, захар и сметана, заедно с половин купа картофено пюре. В последния момент кендерът спаси солницата.

— Е, добре — каза Тас оживено. Бутвайки празната си чиния, той се опита да не обръща внимание на Бупу, която веднага я грабна и се захвана старателно да я облизва. — Сега се чувствам много по-добре. А ти, Карамон? Хайде да отидем да поразгледаме наоколо.

— Да поразгледаме! — В погледа на Карамон се четеше такъв ужас, че за момент Тас се почувства объркан. — Да не си полудял. Не бих прекрачил прага на тази врата за всичките богатства на Крин!

— Наистина ли? — разпали се още повече Тас. — А защо не? О, хайде, Карамон, кажи ми какво има навън!

— Не зная — едрият мъж потръпна. — Но каквото и да е то, със сигурност е ужасно.

— Не видях никакви стражи…

— Така е и за това има основателна причина — озъби се Карамон. — Тук не са необходими стражи. Виждам погледа в очите ти, Тасълхоф и побързай да забравиш това, което ти се върти в главата! Дори и да успееш да се измъкнеш оттук — Карамон погледна уплашено към вратата, — в което се съмнявам, вероятно веднага ще се натъкнеш в ръцете на някой зъл дух или на нещо по-лошо!

Тас отвори широко очи. Той обаче, успя да сподави навреме радостния си вик. Поглеждайки надолу към обувките си, кендерът промърмори под нос:

— Да, мисля, че си прав, Карамон. Просто забравих къде се намираме.

— Сигурно е така — отвърна Карамон строго. Грамадният мъж разтърка раменете си, които доста го наболяваха и изпъшка. — Страшно съм уморен. Трябва малко да поспя. Ти и блатното джудже… как й беше името… лягате да спите също. Разбрахме ли се?

— Разбира се, Карамон — отвърна Тасълхоф.