Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Да — отвърна Тас, почувствал се изведнъж неловко под пронизващите сини очи на мага.

— И все пак защо тя иска да направи този опит? — упорстваше Пар-Салиан.

Тас изправи Бупу на крака и й подаде кърпичката си, опитвайки се да игнорира факта, че тя се взира в нея учудено, очевидно нямайки никаква представа как да я ползва. После Бупу издуха носа си в краищата на собствената си рокля.

— Ъъъ… и после Тика каза… — Тас замълча и се изчерви.

— Какво каза Тика? — попита Пар-Салиан кротко.

— Тика каза… — Тас преглътна, — Тика каза, че Кризания прави това… защото го о-обича… защото обича Рейстлин.

Пар-Салиан кимна и отклони поглед към Карамон.

— А ти, близнако? — каза изведнъж той. Карамон вдигна глава и се вторачи в него с безумен поглед.

— Ти обичаш ли го още? Преди малко каза, че си готов да се върнеш назад във времето и да унищожиш Фистандантилус. Ще се изправиш пред огромна опасност. Обичаш ли достатъчно брат си, за да се впуснеш в това страшно пътешествие. Готов ли си да рискуваш живота си за него, както стори тази дама? И преди да ми отговориш, искам да запомниш следното — ти не отиваш на мисия, за да спасиш света. Ще се върнеш във времето, за да спасиш една душа, нищо повече. И нищо по-малко.

Устните на Карамон се помръднаха, но от тях не излезе никакъв звук. Лицето му грееше радостно, но щастието извираше дълбоко от сърцето му. Той успя само да кимне с глава.

Пар-Салиан се извърна към Съвета на маговете.

— Аз взех моето решение — поде той.

Един от Черноризците стана и отметна качулката си назад. Тас видя, че това беше жената, която го бе довела тук. Очите й гневно горяха. Тя направи рязко движение с ръка, сякаш разсичаше нещо.

— Ние оспорваме решението ти, Пар-Салиан — каза тя приглушено. — И както знаеш, това означава, че не можеш да направиш заклинанието.

— Господарят на Кулата може да направи заклинанието без одобрението на другите, Ладона — отвърна Пар-Салиан мрачно. — Това право е дадено на всички Господари. Именно така Рейстлин откри тайната, когато овладя Кулата в Палантас. Не се нуждая от помощта нито на Червените, нито на Черните.

В крилото на маговете с червени мантии също се надигна ропот. Мнозина гледаха към черноризците и кимаха в знак на съгласие с тях. Ладона се усмихна.

— Така е, Велики — каза тя. — Зная това. Ние не ти трябваме, за да направиш заклинанието, но въпреки това, ти се нуждаеш от нас. Нуждаеш се от подкрепата ни, Пар-Салиан, от нашата тиха подкрепа. В противен случай сенките на магията ни ще се издигнат и ще засенчат светлината на сребърната луна. И ти ще се провалиш.

Лицето на Пар-Салиан стана студено и сиво.

— А животът на тази жена? — попита той и посочи тялото на Кризания.

— Какво е за нас животът на една жрица на Паладин? — присмя се Ладона. — Задълженията ни се простират много по-далече и освен това не могат да бъдат обсъждани пред външни лица. Отпрати тези хора да си вървят — тя махна към Карамон — и ще разгледаме нещата на тайно съвещание.

— Смятам, че това е разумно, Пар-Салиан — каза кротко червеният маг. — Гостите ни са уморени и гладни и сигурно намират препирните ни за крайно отегчителни.

— Много добре — отсече Пар-Салиан. Тас обаче забеляза гнева на стария маг с бялата мантия, когато се извърна с лице към тях. — Ще бъдете призовани.

— Почакайте! — извика Карамон. — Настоявам да присъствам! Аз…

В следващия миг грамадният мъж замълча и хлъцна от изумление. Залата, маговете и дори и каменните столове бяха изчезнали. Той крещеше на една закачалка за шапки.

Тас се огледа замаяно. Той, Карамон и Бупу се бяха озовали в една уютна стая, която сякаш беше долетяла направо от странноприемницата „Последен дом“. Зад решетката на камината гореше огън, а от едната страна имаше няколко удобни легла. Отрупаната с храна маса бе близо до огъня. Миризмата на хляб и печено месо накараха кендера да преглътне слюнката в устата си. Сетне той въздъхна щастливо.

— Мисля, че това е най-прекрасното място на този свят — каза Тас.

Старият маг с бялата мантия седеше в кабинета си, който много приличаше на този на Рейстлин в Палантийската кула, само че книгите по лавиците на Пар-Салиан бяха с бяла подвързия. Сребърните руни по гръбчетата и кориците им просветваха под отблясъците на припукващия огън. На случайния посетител тази стая би се сторила твърде гореща и задушна, но Пар-Салиан се бореше със студа на възрастта, който проникваше в костите му. На него му беше съвсем добре.