Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Известно време цареше мълчание и после сякаш всички магове заговориха изведнъж. Черноризците поклащаха глави. Даламар открито се присмиваше.

— Явно кендерът е сънувал нещо — каза той презрително.

— Кой изобщо вярва на кендери? — обади се друг.

Маговете с Бели и Червени мантии изглеждаха замислени и объркани.

— Ако тази история е вярна — каза някой, — може би сме си съставили погрешно мнение за него. Може би трябва да се възползваме от този шанс, колкото и да е малък.

Най-после Пар-Салиан вдигна ръка, за да накара другите да замълчат.

— Признавам, че ми е трудно да повярвам на чутото — каза той накрая. — С това не искам да те обидя Тасълхоф Кракундел — добави той благо, усмихвайки се на възмутения кендер. — Но всички знаят, че за жалост представителите на твоята раса са склонни да… ъъъ… преувеличават. За мен е очевидно, че Рейстлин просто е омагьосал това… това създание — в гласа на Пар-Салиан се прокраднаха нотки на възмущение, — за да го използва…

— Мен не създание!

Бупу вдигна изцапаното си от сълзи и кал лице от пода, наежена като котка. Гледайки гневно към Пар-Салиан, тя стана на крака и тръгна право напред, но се спъна в торбата си и се пльосна на пода. Без да губи кураж, блатното джудже се изправи отново и застана лице в лице срещу Пар-Салиан.

— Мен не знае нищо за тез големи, могъщи магьосници. — Бупу направи жест с мърлявата си ръка по посока на маговете. — Мен не знае нищо за никакво омагьосване. Мен обаче знае, че магия има в това — тя затършува в торбата и малко по-късно извади оттам умрелия плъх, за да го размаха към Пар-Салиан — и мен знае, че човек, за който вие говори тук, добър човек. Него добър с мен. — Притискайки мъртвия плъх към гърдите си, Бупу погледна Пар-Салиан със сълзи в очите. — Останали хора, голям човек и кендер, те се смеят на Бупу. Те гледат на мен, сякаш мен някаква буболечка.

Бупу потърка очи. Тас почувства в гърлото си някаква буца и му се стори, че е по-малък и от буболечка.

Бупу продължи да говори тихо:

— Мен знае как изглежда. — Мръсните й ръце напразно се опитаха да пооправят роклята й, оставяйки след себе си петна. — Мен знае, че не красива като дама, която лежи там. — Блатното джудже подсмръкна, но после избърса носа си и вдигайки глава, погледна предизвикателно към Пар-Салиан. — Но той не нарича мен „създание“. Той нарича мен „малко човече“. Малко човече — повтори Бупу.

За кратко тя остана мълчалива, отдадена на спомените си. След това натъжено въздъхна.

— Аз, аз иска остане с него. Но него каже мен „не“. Него каже, че трябва пътува по тъмни пътища. Него каже, че иска мен да бъде в безопасност. Него сложи ръка върху моя глава — Бупу сведе глава, сякаш припомняйки си миналото — и тогава мен става топло отвътре. После той каже мен „Сбогом, Бупу.“ Той нарича мен „малко човече“. — Бупу обиколи с поглед полукръга на маговете. — Него никога не се смее на мен — рече тя задавено. — Никога! — И после заплака.

Известно време в залата се чуваха само хлипанията й. Карамон сложи ръце пред лицето си, обзет от силно чувство на жал. Тас си пое с треперене дъх и зарови из джобовете си за кърпа. Малко по-късно Пар-Салиан стана от каменния си стол, тръгна към блатното джудже и се спря пред него. То го изгледа подозрително, хълцайки от мъка.

Великият маг протегна ръка.

— Прости ми, Бупу — рече той замислено, — ако съм те обидил. Трябва да призная, че казах онези жестоки думи нарочно с надеждата да се ядосаш достатъчно, за да ми разкажеш историята си. Защото само тогава ние бихме могли да бъдем сигурни каква е истината. — Пар-Салиан сложи ръка на главата на Бупу, измъчен, уморен и в същото време ликуващ. — Може би ние не сме се провалили напълно и той се е научил на известно състрадание — промърмори Пар-Салиан и помилва нежно джуджето по разрошените му коси. Да, Рейстлин никога не би ти се смял, малко човече. Той знае и помни. Твърде много бяха онези, които се смееха на него.

Тас не виждаше нищо от сълзите в очите си и чуваше как Карамон хълца до него. Кендерът издуха нос в кърпата си и отиде да издърпа Бупу, която хлипаше, заровила лице в бялата мантия на Пар-Салиан.

— Значи затова лейди Кризания е предприела това пътуване — обърна се Пар-Салиан към Тас, докато кендерът се приближаваше към него. Сетне магът извърна поглед към притихналата, бяла и студена фигура под лененото платно, чиито невиждащи очи бяха вторачени в сенчестия полумрак на залата. — Тя вярва, че отново може да запали искрата на доброто, която ние се опитахме да предизвикаме, но не успяхме.