Ким Робинсън - Зеленият Марс

Форт му бе връчил кодова система и го бе инструктирал да изпраща доклади редовно, но по време на пътуването нямаше нищо за съобщаване. Той съвестно изпращаше месечния си отчет, който винаги бе един и същ: „Вървим по пътя си. Всичко е наред“. Нито веднъж не получи отговор.

Накрая Марс заблестя като портокал, запратен по екрана на телевизора. След около седмица в орбита, все още въртейки се, те акостираха на Ню Кларк. Арт трябваше да изчака два дни, докато му дойде редът за ползване на елеватора.

Кабинките на елеватора бяха нещо от рода на малки и удобни хотелчета. Те пренасяха здраво опакования си човешки товар до планетата за пет дена, като гравитацията започваше да се усеща все по-силно и по-силно през последните дни, докато най-накрая кабинката забавеше ход и влезеше леко в приемното устройство, наречено „Муфата“, на запад от Шефилд в Павонис Монс. Бяха изминали четири месеца от датата, когато Арт бе получил факса от Уилям Форт.

Пътуването от „Муфата“ до Шефилд ставаше с метро, но Арт се чувстваше прекалено ужасно, за да забележи каквото и да е навън, дори и да имаше какво да се види. След като слязоха, той се заклатушка нестабилно зад някой от „Праксис“ и благодарно се строполи върху леглото в малката стаичка. Марсианското притегляне беше благословено стабилно. Не след дълго Арт заспа.

Когато се събуди, не можа да си спомни къде е. Огледа се наоколо напълно объркан, след това се опомни. Беше на Марс.

Той изстена и седна в леглото си. Стената срещу вратата бе покрита с пердета. Арт стана, отиде до тях и с едно движение ги отметна.

— Хей! — извика и се отдръпна назад. Мигновено се събуди за втори път или поне така се почувства.

Сякаш гледаше през илюминатора на самолет. Безкрайно открито пространство, обагрено с най-различни цветове небе, слънце, подобно на къс лава… Далече долу се простираше равно скалисто плато — гладко и заоблено, като че ли се намираше на дъното на неестествено кръгла клисура… всъщност, извънредно кръгла, направо забележително кръгла, прекалено кръгла, за да е дело на природата. Трудно бе да се прецени на какво разстояние е далечната страна на клисурата — нещо, което приличаше на обсерватория, не изглеждаше по-голямо от главичка на топлийка.

Това, както предположи той, беше калдерът 7 7 Калдер (геол.) — голям кратер, който се е образувал след пропадането на централната част на вулкан. — Б.пр. на Павонис Монс. Бяха се приземили в Шефилд, така че нямаше никакво съмнение. Следователно имаше около 30 километра до онази обсерватория, припомни си видеофилмите Арт, и пет километра до дъното. Всичко бе напълно пусто, скалисто, недокоснато, първично — просто къс вулканична скала, гола, сякаш е изстинала и се е втвърдила само преди седмица, с нищо човешко по нея, без следи от тераформиране. Сигурно точно така е изглеждал Марс по времето на Джон Буун преди един век.

Арт дръпна пердетата и започна бавно да се облича.

Дружелюбната им водачка от „Праксис“ на име Адриен бе достатъчно висока, за да бъде местен жител, но говореше със силен австралийски акцент. Тя ги събра и заедно с още пет-шест новопристигнали ги поведе на разходка из града. Оказа се, че стаите им са в най-ниското ниво на града, въпреки че едва ли щеше да остане най-ниско за дълго. Тези дни Шефилд бе в процес на копаене надолу, за да осигури на колкото бе възможно повече стаи онзи изглед към калдера, който толкова бе объркал Арт.

Те се изкачиха с асансьор почти петдесет етажа и се озоваха във фоайето на нова блестяща сграда. Излязоха на широк затревен булевард и тръгнаха надолу по него покрай ниски тумбести сгради от полиран камък с големи прозорци, разделени от тесни тревисти алеи и огромно количество строителни площадки. Много от сградите все още бяха в различни стадии на строителство. Щеше да стане приятен град. Повечето къщи бяха три-четириетажни и ставаха все по-ниски на юг, в посока, противоположна на ръба на калдера. Зелените улици бяха препълнени с хора. По релсите в тревата от време на време преминаваше малко трамвайче. Във въздуха се долавяше общото настроение — оживено и възбудено, причинено без съмнение от пристигането на новата партида с елеватора.

След като разгледаха града, Адриен ги заведе в едно кафене в търговския център, където обядваха. Намираха се в невероятно блестящ модерен квартал, който би могъл да бъде в който и да е град — Хюстън, Тбилиси или Отава — където шумното производство бе белег за просперитет. Всичко бе напълно познато — до такава степен, че за Арт отново бе шок да влезе в стаята си, да погледне през прозореца и да види потискащата гледка на калдера — голата същност, на Марс, невъобразимо огромен, каменен, — който сякаш щеше да го издърпа през прозореца като някаква гигантска вакуумпомпа. И в действителност, ако стъклото се счупеше, разликата в наляганията щеше незабавно да го изтегли навън. Незначителна вероятност, наистина, но гледката все още го караше да настръхва неприятно. Той дръпна завесите.