Ким Робинсън - Зеленият Марс

Не му трябваше много време да разбере, че да живееш във вътрешността на „Звяра“ далеч не е повод за изпадане във възторг. След като се свърза с офиса в Шефилд и хвърли един поглед към йонния хроматограф долу в лабораторията, Арт се върна в ровъра, за да поразгледа наоколо. Когато работиш със „Звяра“, това е положението, убеждаваше го Зафир. Ровърите били като рибки-пилоти, плуващи пред огромния кит. Въпреки че гледката, откриваща се от пулта, била много добра, повечето хора прекарвали голяма част от времето си в шофиране насам-натам.

Арт започна да прави точно това. След като огледаше терена за деня, тръгваше да изследва кратерите и големите изолирани скали със своята „рибка-пилот“ — ровъра. А ако трябва да бъдем честни, всъщност търсеше Ниргал, по-точно го чакаше да се появи. След няколко дена прибави и един нов навик към всичко това. Всеки следобед обличаше скафандъра си и излизаше на разходка покрай кабела или се скиташе из околните пространства.

Ден след ден вършеше едно и също. Един следобед, докато караше „рибката-пилот“ далеч на север от „Звяра“, Арт спря и слезе, за да потърси и събере образци. Когато се върна, откри, че вратата на шлюза не може да се отвори.

— Какво, по дяволите… — каза той на глас.

Бе изминало толкова много време, че съвсем бе забравил, че нещо може и да се случи. Сега очевидно „случката“ бе някаква електронна повреда. Предполагаше се, че е станало именно това, а не… нещо друго. Арт се опита да се обади по интеркома, после пробва всички кодове, които знаеше, като ги набра на клавиатурата до вратата. Нищо. А докато не влезеше обратно вътре, не можеше да включи аварийните системи. Интеркомът на шлема му имаше доста ограничен обхват, а „Звярът“ бе порядъчно далеч. Въпреки че беше вероятно да успее да стигне пеша до него, щеше да има един етап от пътуването, когато и „Звярът“, и „рибката-пилот“ щяха да се озоват едновременно зад хоризонта. Сам човек в скафандър, с ограничен запас от въздух…

Внезапно целият пейзаж придоби чужд, зловещ, заплашителен вид, независимо от ярката слънчева светлина.

— Добре де, дявол да го вземе — промърмори Арт, мислейки усилено. В края на краищата той бе тук, за да бъде отведен в подземния свят. Ниргал бе казал, че ще изглежда като случайност. Естествено, не бе задължително да е точно тази случайност, но дори и да не беше, паниката нямаше да му помогне с нищо. Най-добре бе да направи работно предположение, че проблемът е естествено възникнал, и да тръгне от тази точка. Можеше да се опита да стигне пеша до „Звяра“ или да се помъчи да влезе в ровъра.

Все още обмисляше нещата и продължаваше да набира код след код на ключалката като някакъв шампион по машинопис, когато някой го потупа доста яко по рамото.

— А-а-а-а! — изкрещя Арт, докато се обръщаше рязко.

Бяха двама, със скафандри и изподраскани стари шлемове. През визьорите можеше да види лицата им: жена с черти на сокол, която изглеждаше така, сякаш всеки миг ще го ухапе, и нисък мургав мъж със слабо лице.

Явно мъжът бе този, който го бе потупал по рамото. Сега той вдигна три пръста и посочи модула на китката си. Арт реши, че това без съмнение е каналът на интеркома, който използват, и превключи на него.

— Хей! — извика той, като се чувстваше малко по-обнадежден, отколкото трябваше да бъде. Реши, че всичко вероятно е било нагласено от Ниргал и следователно е бил в безопасност през цялото време. — Хей, май че колата ми се е заключила! Ще ме закарате ли донякъде?

Те се взряха в него.

Усмивката на мъжа бе плашеща.

— Добре дошъл на Марс — каза той.

Ан Клейборн се спускаше с ровъра си по хребета Женева, като спираше от време на време, за да събере образци от пукнатините по шосето. Когато южната стена на Мелас Касма се бе отдръпнала назад вследствие на едно срутване и ерозията на вятъра, отдолу се показа твърдата скала на хребета. Женева, който даде на швейцарците съвършена рампа към стената на каньона, а сега помагаше и на Ан. Възможно беше хребетът и подобните му да са се образували при концентричното пропукване — резултат от издигането на Тарсис. Но може да бяха и по-стари, остатъци от периода, когато планетата все още се е разширявала под влиянието на собствената си топлина. Определянето на възрастта на базалта от дъното на насипа щеше да помогне да бъдат открити отговорите на всички тези въпроси.

Затова Ан бавно караше ровъра си надолу по заскрежения път. Движението на колата сигурно се забелязваше добре от космоса, но на нея не й пукаше. Бе преминала цялото южно полукълбо миналата година, без да вземе никакви предпазни мерки, освен когато наближи едно от скритите убежища на Койота, за да презареди колата си с гориво и припаси. Нищо не се бе случило.