Ким Робинсън - Зеленият Марс

След това продължи да държи завесите дръпнати и да стои настрана от прозореца. Сутрин се обличаше, бързо излизаше от стаята и посещаваше уроците по ориентиране на Адриен, които скоро станаха обект на интерес от страна на повечето новопристигнали. След като обядваше с някои от тях, Арт прекарваше следобедите си в разходки из града, като усърдно тренираше пешеходните си умения. Една нощ той изпрати кодиран доклад до Форт: „На Марс съм, адаптирам се, Шефилд е хубав град, стаята ми има добър изглед“. Отговор нямаше.

Предмет на субсидираната от „Праксис“ програма „Енергия отгоре“ бяха локалните енергийни ресурси и именно върху това се работеше усилено на заден план. Местният филиал на тази програма се наричаше „Ауроборъс“ и бе марсианският вариант на „Дъмпмайнс“. В действителност, както хората от „Ауроборъс“ казаха на Арт, когато се срещнаха една сутрин, от Марс не се изхвърляше почти никакъв боклук — почти всичко се рециклираше или се използваше при създаването на обработваема почва. Затова „Ауроборъс“ бе основала бизнеса си върху откриването и събирането на боклук или отпадъци, които по някакъв начин бяха негодни за рециклиране — токсични, непотърсени или просто неудобни — и след това намираше начини да ги превърне в използваеми.

Екипът на „Ауроборъс“ бе заел един етаж от небостъргача на „Праксис“ в долната част на града. Мъж на име Зафир оглавяваше проекта за оползотворяване на останките от стария кабел. Той и Адриен придружиха Арт до жп станцията, където се качиха на един малък влак и направиха кратко пътуване из града до източния му край, където се намираше редицата куполи на предградията. Единият от куполите служеше за склад на „Ауроборъс“ и вътре в него, освен многобройните апарати, се намираше и истинска подвижна фабрика, наречена „Звярът“. Това по-скоро беше постройка, а не превозно средство, и то изцяло роботизирана. Друг „Звяр“ почти приключваше преработването на кабела в Западен Тарсис. Арт реши да отиде дотам и да направи една проверка на място.

След последната им лекция по ориентиране, на приема в сградата на „Праксис“ той пи повече, отколкото имаше навик, и вдъхна няколко пъти от високия контейнер азотен оксид. Вдишването на ободряващи наркотици бе местен обичай, доста разпространен сред марсианските строители, както му бяха казали. Дори в някои обществени мъжки тоалетни се продаваха подобни контейнери. Азотът придаваше пикантен вкус на шампанското и го правеше още по-газирано. Приятна комбинация — също като фъстъци и бира или сладолед и ябълков пай.

След това Арт тръгна, олюлявайки се, по улиците на Шефилд, като усещаше как азотното шампанско оказва нещо като антигравитационен ефект върху него. Чувстваше се невероятно лек. Технически тежеше около 40 килограма, но докато вървеше, бе убеден, че не тежи повече от пет. Доста странно. Дори неприятно. Като разходка по хлъзгаво стъкло.

Той почти се сблъска с един младеж, доста по-висок от него, с черна коса, строен като птица и почти толкова грациозен. Момчето бързо се отдръпна и след това го задържа за рамото, за да не загуби равновесие — и всичко това само с едно леко и плавно движение.

— Вие ли сте Артър Рандълф? — погледна го младежът в очите.

— Да — изненадано отвърна Арт. — Аз съм. А вие сте…

— Аз съм човекът, свързал се с Уилям Форт отвърна младежът.

Арт се спря рязко, като се бореше да остане изправен. Младежът му помогна с лек натиск. Горещата му ръка леко придържаше Арт под лакътя. Младият човек наблюдаваше земянина с прям поглед и се усмихваше дружелюбно. На около двадесет и пет е, прецени Арт, може би дори още по-млад — приятен младеж с мургава кожа, гъсти черни вежди и леко раздалечени азиатски очи над изразителни скули. Интелигентен поглед, пълен с любопитство и такъв тип магнетично излъчване, което не може да бъде подминато.

Арт се почувства привлечен от него, без да може да обясни защо. Бе просто чувство.

— Наричай ме Арт — каза той.

— А аз съм Ниргал — отговори младежът. — Хайде да слезем до парк „Панорама“.

Тръгнаха надолу по тревния булевард към парка, разположен на ръба, и поеха по пътечката покрай стената. Ниргал помагаше на Арт при неговите пиянски залитания, придържаше го внимателно и го направляваше. Хватката му проникваше в Арт като електричество и наистина беше гореща, сякаш младежът имаше треска, въпреки че в тъмните му очи нямаше и сянка от болест.

— Защо си тук? — попита Ниргал. Интонацията му и изразът на лицето му накараха въпроса да прозвучи различно от обичайния официален интерес.