Ким Робинсън: Синият Марс

Тоест, бяха се превърнали в Първата осемнайсетица. Въпреки че Сакс включваше към бройката още седем, понеже продължаваше да вярва, че Хироко и групата й са живи. Според Мая това бе просто фантазия, представяне на желаното за действителност… само че от друга страна Сакс не беше податлив на подобни настроения, така че може би във всичко това имаше нещо. Така или иначе бяха осемнайсет със сигурност. Най-младата от тях (освен ако Хироко беше жива) беше Мери — на 212 години. Най-възрастната, Ан, беше на 226, Мая — на 221. Какъв абсурд. Но така си беше — 2206 година според земните новинарски емисии…

— Има хора по на 250 години — отбеляза Мишел. — А и терапията може да върши все още добра работа. Сигурно е просто лошо съвпадение.

— Може би.

Всяка смърт сякаш откъсваше по някакво парче от него. Ставаше все по-мрачен и по-мрачен, което Мая намираше за доста дразнещо. Без съмнение в мислите си той бе останал в Прованс — това беше неговата фантазия, изпълняваща желания, онзи въображаем дом, който продължаваше да се изправя пред необоримия факт, че истинският му дом сега е Марс още от мига, в който се бяха приземили… или от мига, в който се бе присъединил към Хироко… или от мига, в който за пръв път е видял небето като малко момче! Никой не можеше да каже със сигурност кога точно се бе случило това, но така или иначе сега Марс бе неговият дом и това беше очевидно за всички… с изключение на него. Носталгия, какво да се прави. А Мишел така или иначе обичаше да вярва в осъществимостта на невъзможни проекти. Така че всичко си беше наред. Част от връзката им. Въпреки че понякога й се струваше непоносимо бреме. Особено когато някой от Първата стотица умреше и следователно идваше периодът на замислянето…

Сакс винаги се дразнеше от погребенията или от траурните церемонии. За него смъртта очевидно беше част от Великото необяснимо, размахваща червено знаме пред лицето му. Не можеше да го понесе, понеже това беше научен проблем, който чака разрешението си. Но дори и той бе объркан от различните проявления на бързия срив, които винаги бяха различни, с изключение на скоростта, с която се развиваха, и може би заради липсата на една-единствена причина. Теориите бяха десетки, това бе грижа от жизненоважно значение, особено за по-възрастните, както всъщност и за по-младите, които също някой ден щяха да остареят. С други думи — за всички. Затова хората съсредоточено изучаваха проблема. Но поне досега никой не бе успял да се доближи до първопричината на бързия срив (ако въобще причината беше само една), така че смъртите продължаваха.

След траурната церемония за Йели те запазиха известна част от тленните му останки и ги изстреляха в балон от същото място, откъдето бяха пуснати тези на Спенсър. След това се оттеглиха в апартамента на Мая и Мишел. Разгледаха старите албуми и изрезки на Мишел и си поговориха за Андърхил, 2061, Олимпус Монс… с две думи — за миналото. Мая се помъчи да не им обръща внимание и им поднасяше чай и кекс. Накрая останаха само Мишел, Сакс, Надя и Арт. Бдението над мъртвеца бе приключило, следователно можеше да се отпусне. Тя се приближи до Мишел, сложи ръка на рамото му и се загледа в една стара зърнеста черно-бяла снимка, покрита с петна от нещо, което приличаше на кафе и сос за спагети. Леко избледняла снимка на млад мъж, усмихващ се пред фотоапарата с тънка знаеща усмивка.

— Какво интересно лице — отбеляза Мая.

Под ръката й Мишел застина. Надя остана шокирана. Мая разбра, че очевидно е казала нещо неправилно, понеже дори и Сакс изглеждаше някак си объркан, почти разстроен. Тя се взря в младежа на снимката, след това отново и отново. Нищо не й хрумна.

Излезе от апартамента и тръгна по стръмните улици на Одеса, покрай всички белезникави и тюркоазени врати и капаци на прозорци, покрай котките и теракотените саксии и цветя, докато накрая не се озова в горната част на града, откъдето се откриваше прекрасен изглед към индиговата повърхност на морето Хелас на много километри напред. По бузите й се стичаха сълзи, само че без видима причина — доста смущаващо усещане. И все пак и това се бе случвало преди.

След известно време откри, че се е озовала в западната част на града. Там беше паркът „Параделплац“, където бяха поставяли пиеси. „Кървавият възел“ или май беше „Зимна приказка“ и… да, със сигурност „Зимна приказка“. Само че за тях нямаше връщане обратно към живота…

Е, добре. Ето я и нея. Тя бавно вървеше по дългите стъпаловидни алеи — надолу, надолу, надолу към тяхната сграда, мислейки си за пиеси. Докато слизаше, настроението й полека се оправяше. Пред вратата на къщата им обаче имаше спряна линейка. Мая изстина, сякаш някой бе излял върху нея кофа с ледена вода, обърна се и мина покрай сградата към крайбрежния булевард.