Ким Робинсън: Синият Марс

Джаки седна на покрития с килим под на терминала. Ниргал се отпусна до нея. Терминалът беше претъпкан с хора, обаче бе сравнително тихо. Хората бяха замислени, разстроени, угрижени… Някои заминаваха, други пък само изпращаха. През широкия прозорец, който гледаше към вътрешността на Муфата, се виждаше как кабинките на елеватора левитират в мълчание към стените, а дългият 37 000 километра кабел безмълвно се поклаща на десетина метра над бетонния под.

Значи все пак тръгваш, обади се Ниргал.

Да. Искам да започна отначало.

Ниргал замълча.

Това ще е доста забавно приключение, продължи тя.

Вярно е. Не знаеше какво да каже.

Тя изписа с пръст на килима „Джаки Буун тръгна за Луната“.

Доста добра идея, ако се замислиш, каза тя. Човечеството, което се разпръсва из галактиката. Звезда след звезда и винаги напред. Това е съдбата ни. Това се предполага, че трябва да правим. Всъщност дори съм чувала хора, които се кълнат, че и Хироко е направила същото — че се е качила заедно с групата си на първия кораб, пътуващ към Звездата на Барнард. За да изградят един нов свят. Да разпръснат viriditas.

Също както и останалите легенди, възрази Ниргал. Така си и беше: въпреки това можеше да си представи как Хироко слага началото на ново Велико преселение. Стъпка извън люлката. Край на старата история.

Той впи поглед в профила и. Тя продължаваше да си рисува по килима. Днес я виждаше за последен път. Всеки един от двамата се чувстваше така, сякаш другият умираше. Това важеше и за останалите двойки, които се прегръщаха в мълчание из просторната зала на терминала. Тези хора щяха да напуснат всички, които познаваха.

Така някога се бе чувствала и Първата стотица. Затова и хората в нея изглеждаха толкова странно — понеже напускаха всички, които познаваха, и тръгваха с още 99 непознати. Някои от тях бяха прочути учени и без съмнение всички имаха родители. Но всички бяха бездетни. Никой от тях не бе имал семейство, с изключение на шест съпружески двойки, част от стотицата. Самотни бездетни хора, готови за новото начало. Такава бе и Джаки сега: самотна и бездетна.

Ниргал извърна поглед встрани, след това отново я загледа. Светлината открояваше фината й черна коса. Тя го погледна светкавично, след което отново сведе поглед. Написа на килима: „Ти си там, където отидеш“.

Какво мислиш, че стана с нас? попита го тя.

Не знам.

Двамата се загледаха мълчаливо в килима.

Не си тръгвай, искаше му се да й каже. Не тръгвай. Не напускай този свят завинаги. Не ме оставяй. Спомняш ли си как правехме любов под топлината на вулкана? Спомняш ли си Зигота?

Той не каза нищо. Знаеше, че си спомня.

Не знам.

Ниргал се пресегна и изтри с пръст от килима „Ти“, след което написа на негово място „Ние“.

Тя се засмя замислено. Какво представляваха думите след всички онези години?

По радиоуредбата съобщиха, че елеваторът е готов за отпътуване. Хората наставаха, говорейки си напрегнато. Ниргал стана, без да осъзнава какво прави, и впи поглед в Джаки. Този път тя го гледаше в очите. Прегърна я. Косата й се опря в ноздрите му. Той вдъхна дълбоко, задържа дъха си, след това я пусна. Джаки се отдалечи, без да каже нито дума. Преди да влезе в кабинката, се озърна за миг. След това изчезна.

По-късно Ниргал получи печатно съобщение по гривната си от дълбокия космос. „Ние сме там, където отидеш“. Не беше истина. Но поне го накара да се почувства по-добре. Ето какво можеха да направят думите. Добре, каза си той докато се скиташе из планетата. Сега летя към Алдебаран.

Хората казваха, че северната полярна шапка е пострадала много повече, отколкото останалите части от пейзажа. Сега, когато Сакс се разхождаше из едно възвишение на брега на реката Касма Бореалис, той разбираше какво са имали предвид. Полярната шапка се бе разтопила до около половината и масивните ледени стени на Касма Бореалис бяха почти изчезнали. Подобно топене Марс не бе виждал още от средния хесперийски период. Всичката тази вода стремително се изливаше всяко лято и всяка пролет през вкаменения пясък и льос, като ги прорязваше с огромна сила. Нанадолнищата се бяха превърнали в дълбоки каньони със стени от пясък, които се спускаха надолу към Северно море под формата на нестабилни речни корита. Заради резките колапси на склоновете тези корита се променяха светкавично, а свлачищата създаваха езера с кратък живот, около които бяха изграждани бентове, оставящи само плажни тераси и нови свлачища.