Ким Робинсън - Синият Марс

Тя вървя насам-натам по булеварда, но накрая се умори и седна на една пейка. В кафенето срещу нея някакъв мъж свиреше на дрънчащ бандонеон. Плешив мъж с бели мустаци, торбички под очите, кръгли бузи и червен нос. Тъжната му музика направо бе изписана върху лицето му. Слънцето залязваше и морето бе почти тихо. Всяка широка фасета блестеше с вискозния стъклен пламък, който понякога демонстрираха течните повърхности, всички те оранжеви заради оранжевото слънце, което бавно се търкулваше зад планините. На запад. Мая се облегна назад, отпусна се, за да чувства бриза върху кожата си. Над главата й се рееха чайки. Внезапно цветът на морето й се стори познат и тя изведнъж си спомни как бе наблюдавала от борда на „Арес“ онова оранжево кълбо, каквото някога бе представлявал Марс — недокоснатата от човешки ръце планета, символ на всичкото щастие на света. Оттогава насам никога не се бе чувствала по-щастлива.

След това я обзе познатото чувство — пре-епилептичната аура на прескуе-ву. Морето блестеше, огромна значимост, която поглъщаше всичко останало и сякаш оказваше невъобразим натиск върху света. С почти осезаемо леко изпукване Мая изведнъж разбра, че във всеки един аспект на този феномен бе просто самото значение… че значението на всичко бе извън разбирането им, някъде в бъдещето, че то ги натискаше напред… че в определени специални моменти човек чувстваше този приливен миг на натиск като усещане за остро и изпълнено с щастие очакване, сякаш гледаше към Марс от борда на „Арес“, а несъзнаващият нищо мозък бе запълнен не с шлаката на мъртвото минало, а с непредвидимите последици на живото бъдеще. О, да… всичко беше възможно, всичко, всичко, всичко! И докато прескуе-ву бавно се отцеждаше от нея, отново невидяно и въпреки това проумяно по някакъв начин, тя отново се облегна на пейката, пълна и пламтяща. Ето я и нея, в края на краищата, и потенциалът на щастието завинаги щеше да я съпровожда.

Ниргал тръгна за Шефилд в последната минута. От гарата взе метрото до Муфата, без да вижда каквото и да било. Влезе в просторната вътрешност на Муфата и се насочи към терминала за заминаване. Тя беше там.

Когато го видя, беше едновременно зарадвана, че го вижда, и ядосана, че е закъснял. Вече трябваше да тръгва. Нагоре по кабела, след това в совалката и напред към един от наскоро издълбаните астероиди, който бе особено голям и луксозен; после напред с ускорение, еквивалентно на гравитацията на Марс, за няколко месеца, докато накрая не достигнеха няколко процента от скоростта на светлината. Този астероид представляваше огромен космически кораб, който щеше да се насочи към една звезда в близост до Алдебаран. Там една подобна на Марс планета обикаляше около подобна на Слънцето звезда в подобна на земната орбита. Нов свят, нов живот. Джаки бе тръгнала натам.

Ниргал все още не можеше да повярва. Откакто бе получил съобщението (по компютърната си гривна), не бе спал, чудейки се дали това имаше някакъв смисъл, дали бе част от неговия живот, дали трябваше да отиде да я изпрати, дали трябваше да се опита да я разубеди.

Сега, когато я видя, вече не можеше да се опитва да я разубеждава. Тя искаше да опита нещо ново, както бе казала и в съобщението си — гласов запис без визуален образ. Още си спомняше гласа, донасящ се по гривната му: „За мен тук вече няма нищо. Направих каквото можах. Искам да опитам нещо ново.“

Хората в астероида бяха в по-голямата си част от Дорса Бревиа. Ниргал се бе обадил на Шарлот, за да разбере защо въобще тръгват. Сложно е за обясняване, каза Шарлот. Има доста причини. Тази планета, към която сме се запътили, е сравнително близо и условията за тераформиране са страхотни. Ако човечеството отиде там, това ще бъде гигантска стъпка напред. Първа стъпка към звездите.

Знам, бе казал Ниргал. Няколко кораба вече бяха тръгнали към други подобни планети. Стъпката бе направена.

Само че тази планета засега е най-добрата. А в Дорса Бревиа хората вече се чудят дали именно заминаването на такова разстояние от Земята не е необходимото условие за едно ново начало. Най-трудното е да оставим Земята зад гърба си. Нещата отново са тръгнали на зле. Има неправомерни приземявания, които биха могли да бъдат началото на нашествие. А ако приемем Марс за ново демократично общество, а Земята — за представител на стария феодализъм, то сблъсъкът им би могъл да заприлича на опит на старото да прекърши новото, преди да е станало прекалено голямо. Пък и те все още имат числено превъзходство — двайсет милиарда срещу нашите два. Затова хората в Дорса Бревиа искат този път да се отдалечат повече. До Алдебаран има само двайсет години път, а те ще живеят сравнително дълго. Именно затова тръгват. Семейства, семейни двойки, бездетни двойки, бездетни самотници. Също както Първата стотица се е отправила към Марс по времето на Буун и Чалмърс.